Яна Язова
Бенковски (167)

5. Неочаквано укрепление

Укрепленията паднаха и въстаниците бяха разбити. Додето баба Парашкева хвърляше в очите на своите нападатели лютив червен пипер, за да запази чедата си, додето вдовицата Неранза чакаше край леглото смъртта на своето дете, за да увисне сама на бесилката и се предаде на огън, додето Николина гинеше, прегърнала слепия старец, за да го запази с тялото си, цялата армия на Хафъз паша навлезе и спря на Долното хороигрище при къщата на хаджи Симеон.

Двама въстаника, слезли от Кукла, като отстъпваха от къща на къща, от плет на плет, като пушкаха на всяка крачка, бяха съгледали открехнатата сводеста порта на Делчо Хаджисимеонов и веднага се вмъкнаха в нея. Като се вмъкнаха тъй сполучливо, те я затръшваха и заключиха. А една такава порта от дебели дъски, обкована с цигански гвоздеи, затръшната и заключена, не е нищо друго освен крепостна стена. Тъй че двамата въстаника, загубили Кукла, си намериха ново укрепление.

Стопанката на къщата, изненадана от падането на Каменица и Кукла, загубила ума си от топовните гърмежи, които разтърсваха Драгулин махала, и от писъците на първите жертви, бе сварила да облече децата си, да ги грабне за ръка и по всичко си личеше, че оградена от тяхното уплашено писукане, току-що бе изхвръкнала навън. Белите шаячени терлички на момченцата, също тъй съвършено чисти, бяха захвърлени върху стана и чекръка на майка им. Дългата хурка, и този път стъкмена с гладка бяла къделя, бе съборена на пода.

За да стане познатият на всички ред в Делчовата къща безредие, причина бе изненадата.

А за да остане вратата на неговия имот незаключена, това бе едно указание, че неговите домашни ненадейно се бяха намерили под действията и погледа на онази, която не чака да се затварят порти, да се мисли за имоти и покъщнина.

Под нейния поглед човекът излиза треперящ и гол. Тя нищо не приима, но и на този, който бяга, нищо не се позволява да носи със себе си.

Рад Клисаря и Стоян Пъков довлякоха големия Делчов стан до заключената сводеста порта и струпаха на купчина едрата му дървена покъщнина върху него. Превръщайки се в развалина, долният кат се преобрази в барикада.

— Хаджисимеоновият син никога повече няма да види полза от този стан! — каза Рад Клисаря с оня шеговит тон, с който обичаше да говори.

Нито опърлената му руса коса, над дясното ухо станала на пепел, нито опушеното му лице, на което сините очи святкаха като бели, нито скъсаната му и на много места торена въстаническа униформа, нито пораженията на Каменица и на Кукла бяха угасили звънтението на неговия глас. Рад продължаваше да играе играта на живота със същата енергия, с каквато я бе играл на Балабанова кория и на Кукла. Рад си доиграваше… И на тази игра имаше намерение да остане докрай!

Този път обаче с него беше и Стоян Пъков, милият Стоян, който други път пръв ставаше и напускаше всяка веселба, за да си иде у дома. Този път Стоян се приготовляваше да остане с него докрай на тая най-страшна веселба, защото на нейните богати трапези вместо вино се проливаше кръв…

Като казваше, че Хаджисимеоновият син никога повече няма да види полза от този стан, Рад не можеше да допусне, че от този стан ще види полза цялото човечество. Че върху него вместо с бели вълнени нишки да се тъче шаяк — с нишките на човешката гордост ще се тъче история…

И че в развалините на този величествен стан той ще остане тъкачът!…

Стоян според навика си нищо не му отвърна, а отиде в килера да дири други вещи, които би могъл да натрупа върху стана.

В полутъмното и прохладно помещение, изпълнено с миризмата на доброкачествен домашен сапун, който съхнеше нареден върху закачените на стената полици, той намери каче с прясно сирене, наскоро докарано от мандрата на Делчо, тенекия мас, качета с осолено овче месо, тлъсти и крехки пастърми, майсторско произведение на Делчо, закачени на дървени закачалки, едно отворено тенеке, останало наполовина, с осолена сланина, опушени свински бутове върху кухненската маса, кошница с яйца, подпрени на стената нощви, парцалените кукли на децата и малките им обувки зад вратата… мир, тишина и ред, каквито имаше и в неговия дом.

„Домове!… — промърмори той. — Семейства!… Добри дни… тъжни спомени!…“

Рад дойде при него и двамата с голяма бързина започнаха да изнасят и да трупат върху стана зад вратата качета, тенекии, а върху цялата грамада захлупиха нощвите.

В това време низамите ги бяха забелязали да влизат в тази улица и като ги видяха да изчезват от очите им, тичаха вече с револвери в ръка и тук-таме надзъртаха по вратни и дворове. Те наближаваха вкупом Делчо Хаджисимеоновата къща. Начело вървяха цариградските низами на Тахир паша, водени от един поручик. Следваха ги по петите низамите на Хафъз паша, които не бяха свикнали да се движат в колона, а връхлитаха като глутница.

Казахме вече, че каменната стена на Делчовата тъкачница си имаше две валчести прозорчета, защитени от железни решетки. Те бяха единствената промяна на Делча в плана на бащината му къща.

Тези две кръгли прозорчета, предназначени да осветляват тъкачницата, сега се оказаха два кръгли мазгала. Тези два мазгала се бяха заели от главите на двамата приятели. Очите им бяха впити навън. Шишанетата им се готвеха да пръснат стъклата и да проврат дулата си през решетките.

Когато преследвачите им се изпречиха пред очи, пръв Рад пръсна своето стъкло, фишекът му полетя към цариградските низами и достигна поручика. Той викна уплашено, хвана се за гърдите и се строполи възнак на земята.

Скоро под него изникна локва кръв, в която се тръшна и отъркули втората жертва. Това бе високият и креслив низамин, който с револвер в ръка тичаше от дясната му страна.

— Аман!… Дръпнете се!… Засада!… — развикаха се другарите му и като изпразниха револверите си в двете решетки, започнаха да се теглят назад. — В тази къща има комити!…

Стоян Пъков бе изгърмял в Хафъз пашовата сбирщина. Тя остави един труп да се търкаля на земята и побягна назад.

— Приготви се! — обади се подир малко Рад. — Оттук ги виждам, готвят се да се върнат!…

Скоро гърмежите и пукотевицата в каменната стена се подновиха с удвоена сила. Синята мазилка на горния кат се нашари като решето, а розовият букет над дървеното балконче, който наподобяваше фамилен герб, още с първото изронване на мазилката, загуби няколко цвята.

Стоян си избра един бабаитин с фес без пискюл, който навярно бе свалил, за да не увеличава още повече голямата си пипонеста глава. Един, който, преди да дойде в Панагюрище, в своето родно място е бил удушвач, убиец с брадва… с топор.

Когато го видя начело на нападателите да гърми и насърчава всички наоколо, Стоян се премери право в разголените му черни космати гърди. Подир един гръм фесът без пискюл отхвръкна към насрещния дувар. Силен рев придружи строполяването на голямото тяло на земята.

Има другари, които и под огъня на куршумите не могат да бъдат прежалени. Бабаитинът си имаше няколко бабаити, злодеецът си имаше братя. Те го грабнаха на ръце и понесоха назад.

Новият прилив обаче, който напираше подир тях, се оказа от вълни, дошли по различни пътища. Когато двамина от челната редица се строполиха бързо по лице на земята, останалите минаха върху гърбовете им и нападнаха на каменния зид. Сега те бяха размесени. Хафъз пашови войници с цариградски низами, които се отличаваха между тях с новите си стегнати униформи.

Нови парчета синя мазилка от горния кат се строполиха на улицата, като вдигнаха облаци прах. Двете малки прозорчета с железни решетки отговориха с ожесточен огън. Те искаха да покажат на нападателите, че не могат безнаказано да човъркат стената на тяхната крепост. Тази стена бе последното им закритие и те трябваше да знаят, че до нея може да се допре само ако тях няма да ги има, тоест ако паднат мъртви.

Нови петима повалени, с килнати фесове настрани, които ровеха от болки земята около себе си и хъркаха под каменната стена, бяха достатъчно доказателство за тяхното решение.

Само след половина час улицата пред Делчо Хаджисимеоновата къща се намери покрита с трупове. От тях можеха да се наброят около стената десетина, заедно с цариградския поручик. Бабаитинът, убит от Стоян Пъков, бе отнесен на ръце от своите другари към хороигрището.

Скоро нападателите се оттеглиха към трите градински огради, които си приличаха като роднини, наполовина тухли, наполовина островърхо изрязани и грубо боядисани дъски, една от които, поради пряко попадение към страната на хороигрището, бе вече съвършено разрушена. Цариградските низами се спряха пред нейните развалини и навлязоха в градината, а Хафъз пашовите войници отидоха да се съветват с пашата, който бе застанал пред къщата на хаджи Симеона и от половин час чакаше заедно с цялата си армия да се превземе и разчисти малката уличка, която водеше от Долното хороигрище към града.

— Стояне — обади се през това време Рад, като остави пушката си, а изтегли от пояса си остър нож. — Аз ще изляза да взема пушките на ония, дето лежат вън. Босфорските кучета се бият само с шнайдери.

— И аз ще изляза с теб! — каза Стоян.

— Ти ще ме вардиш от прозорчето! — викна Рад, опърничав както винаги. Преди Стоян да се дръпне от прозорчето, той изхвръкна през задната врата на полутъмното килерче.

Стоян го видя да открехва дървената вратичка, съседна на Делчовия двор. Видя го да подхвръква на улицата и леко като птица, огреяна от слънце, да подскача от купчина на купчина върху мръсната леш.

Няколко низами изскокнаха от разрушения двор и пропукаха върху него, без да могат да разберат какво е това наистина. Когато обаче проклетата стена им отговори веднага с непрестанен огън, те се увериха, че комитите са затворени вътре, и отново подириха прикритие зад разрушената ограда.

С подскачане от локва кръв на друга Рад Клисаря нарами шнайдерите на убитите и техните патрондаши.

Той вече ги нахвърляше върху барикадата зад стената, когато от хороигрището се зададоха Хафъз пашовите хора. Това бяха един онбашия и двама чауши, които не носеха със себе си никакво оръжие. За доказателство на това държаха ръцете си скръстени на гърдите.

Когато стигнаха на 10 разкрача от проклетата стена, около която се бяха натъркаляли десетина техни другари и роднини, те се направиха, че не ги забелязват, наредиха се един до друг и високо издигнаха глави. Тогава онбашията с ясен и силен глас се обърна с лице към стената на чист български език:

— Юнаци, Хафъз паша знае, че вие сте комити и че сте въстанали с оръжие в ръка срещу слънцето на света, срещу най-великия от великите — падишаха!… Но тъй като вие проявихте необикновена храброст, той изпраща на двама ви своята прошка! Вашите другари са разбити и се намират в нашите ръце! Вашият град е завзет от всички страни! Сложете оръжието си! Не проливайте повече кръв! Вие сте простени!

— Лъжете, кучета!… — изрева в отговор Рад Клисаря, защото знаеше, че Стоян нямаше да си даде тоя труд да отговори.

Двамата тозчас изтеглиха новите си шнайдери да ги опитат връз Хафъз пашовата делегация. Тя веднага отстъпи назад и се завърна на хороигрището.

Бяха изминали напрегнати тревожни часове. Хафъз паша продължаваше да стои пред къщата на хаджи Симеона. Стоеше неподвижно около него и цялата негова армия. Никой не знаеше какво чакат, никой не смееше да каже пръв, че иска да върви. Щеше да му се отговори; „Превземи проклетата къща, че върви!…“

На третия час и на своя глава започнаха настъплението си трапезундските разбойници. С кърпите на глава, с окървавените ризи — разголени на гърди, с гръцките връхни дрехи — крадени, нетърпеливи за лов, като гладни изгладнели зверове, те нахлуха в Делчовата улица, без да гледат че газят върху трупове, и започнаха да гърмят върху каменния зид. В скоро време синята фасада съвършено се обезобрази и заприлича на лице, надупчено от едра шарка. Никой не можеше да каже, че до вчера то е било гиздаво и младо.

Изпочупените стъкла на горните прозорци се потрошиха и с гръм изпопадаха на улицата.

Тогава двете малки кръгли прозорчета на долния каменен зид, които си имаха две железни решетки, а през решетките промушени дулата на два шнайдера, трескаво заработиха. Те откриха непрестанна и отчаяна стрелба срещу трапезундската налитаща сган.

Като връхлитаха, без да спрат, а не можеха да сполучат нищо друго освен един зид, покрили с шарени кърпи и трупове една проклета улица, когато можеха да сложат костите си в милия роден Трапезунд, чужди на тая земя, която бяха дошли да грабят, безсилни пред една стена, която прикриваше своите храбри защитници, трапезундците отстъпиха в безредие и с пяна на уста от безсилна ярост и хиляди проклятия се върнаха най-сетне на хороигрището.

Стояне — каза Рад. — Вън са вече 25!… Ще изляза да взема и техните пушки. Патроните ни се свършват, още едно такова нападение, и ние трябва да отстъпим!

Ще отида аз! — подскочи Стоян. Но Рад бе вече изхвръкнал навън.

Цариградските низами пропукаха от разрушената ограда и навлязоха в улицата. Най-сетне те бяха разбрали, че тая светла птица, която кацаше от труп на труп и обираше патроните и оръжията им, е човек. Не призрак, а бунтовник!… Но както и при първия им опит да го доближат, опасната стена се разтвори, блъвна огън и ги ослепи.

Русият призрак, награбил пушки и паласки, изчезна в бълващата вече непрестанна огнена стихия стена. Върху падналите мъртви низами отново настъпи гробна тишина.

— Стояне — каза Рад, — проклетите трапезундци са си изгърмели патроните. Паласките им са почти празни!

— И аз изгърмях своите — отвърна Стоян. — Какво да правя… цариградлиите навлязоха в улицата да те хванат!…

Рад Клисаря му подаде половината от събраните патрони.

— Ще чакаме нова плячка — каза той. — Ако не стане така, Стояне, ще дойде време ти да се измъкнеш оттук. Помисли за дома!

— А ти? — запита Стоян. Други път, когато ставаше да си отиде от веселба, той никога не запитваше Рада. Той знаеше, че Рад си доиграва. Че на всяка веселба Рад ще остане докрай! Но сега го запита.

— Аз ще остана! — отвърна Рад — Когато свърша куршумите, ще изляза на улицата и ще ги запра с нож!

— И аз мога да върша същото! — хладно отвърна Стоян.

Рад се хвърли на гърдите му. Двамата се прегърнаха горещо и целунаха братски. Те знаеха, че тази прегръдка и тази целувка са тяхното сбогом завинаги.

През туй време голямата дървена врата на хаджи Симеона се изкъртваше с боздуган и пред нейния каменен свод бидоха докарани познатите челичени крупови топове. Те бяха предназначени да извършат едно дело, което се бе показало тъй позорно на оня хладен англичанин, предан туркофил, че в своя доклад до английския посланик в Цариград го бе накарало да впише печалната забележка за военните подвизи на Хафъз паша.

Само че този път дулата на Хафъз пашовата артилерия не са били насочени срещу 200 въстаника, а срещу двама!…

Дълго време от развалините на Делчо Хаджисимеоновата къща остана да се възнася към небето непрестанен димен стълб. Свидетелство? Не! Един олтар!