Яна Язова
Бенковски (262)

15. Разочарованието

Първи се завърна на Милин камък Никола Бучакчи. Той яздеше презглава и размахваше пушката над главата си като тояга. Лицето му бе станало бакъреночервено от усилената езда.

— Не са врачани, които идат!… — завика той още от началото на дъбовата горица и продължи да вика до върха. — Бинбашията Ибрахим бей пристигна с два табора пехота, качени на коне! Един ескадрон истинска кавалерия препуска подир тях! Две колони турска войска приближават откъм Ряхово и ломския път!

Охридчанинът Андон, който препускаше след него, разправи същото.

— Погубени сме! — прибави той, когато се изкачваше запъхтян към своята позиция на върха. Това бяха последните думи, които се запомниха от него, а още и неговият образ в този миг, съкрушен и бледен, с който премина през всички бойни линии.

Скоро тази хала от конници, която наближаваше хълма по врачанското шосе, се раздели на две и нахлу на изток в Мраморна и на запад в Чирен, където се размеси с черкези и татари. Сега от тия две места се нададоха общи викове като вой на наближаваща буря.

В скоро време нейната градушка, образувана от непрестанната стрелба на пушки, премина белите кълба дим, които на голяма височина изпълваха въздуха, и затрака оглушително върху Милин камък.

Тръбите на военните части непрекъснато се надуваха и свиреха за бой.

В същото време и в дъбовата горица пронизително засвири рогът на въстаниците. Той свикваше събор.

Канарите и камъните на върха оживяха, храсталаците на втората отбранителна линия се разтвориха, урви и ярове се преобразуваха в пързалки, увисналите клони в люлки. Всичко се залавяше за тях и се свличаше стремително надолу, като бързаше да се яви на сбора разтревожено, подозряло истината. Пребледнелите лица, които се настигаха, не се поглеждаха в очи. Запъхтените устни не си проговорваха. Всеки бързаше да чуе най-напред какво ще каже войводата и да разбере защо рогът ги свиква на събор със сигналите, които се подават за тревога.

Сами го виждаха с очи, но искаха да го чуят и с ушите си. Искаха да чуят за измяната на врачани, че са обградени отвред с турска вражеска войска, че не им е останало какво друго да допринесат за спасението на отечеството си, освен да загинат на това неожидано възвишение с оръжие в ръка.

В дъбовата горица войводата Христо Ботев ги очакваше твърде развълнуван, подпрян на голата си сабя.

Когато те застанаха пред него мирно, той изправи снагата си, огнените му очи се овлажниха и гласът му, до тази сутрин толкоз гръмовит, сега се обърна към тях изпълнен с дълбока болка и горчивина.

— Юнаци! — каза той. — Всички сме мъже и няма от нас такъв, който да не е тръгнал да сложи костите си за свободата на отечеството. Всички сме се обрекли предварително да станем жертва пред отечествения олтар, затуй няма нужда защо да се лъжем. Вие сами виждате, че очакваната помощ от Заимова не иде, а от Враца пристигна помощ не нам, а на черкезите и татарите, които в скоро време с удесеторени сили ще да нападнат върху нас.

Но ние трябва да знаем, че българският въстаник трябва да съкруши и най-силния си враг, защото той не се бие на страната на деспотизма, а за възтържествуването на свободата и отнетото най-голямо право на своя народ!

Нека се радваме, че дочакахме най-хубавия час в своя живот! Защото какво по-хубаво има от туй, да отмъстим с огън и меч за мъченическия живот на нашите бащи, майки и братя!

И нека не се боим, че врагът ни е многочислен!

Бяха ли триста спартанци повече срещу войските на Ксеркса? С юначната си борба превърнете Милин камък във втори Термопили!…

Тристата спартанци след такавато реч може да са заставали на Термопили с въодушевление, считайки себе си за единствени стражи пред прага на отечеството, но тия, които ги^[1] чуха сега, със сълзи на очите си се разпръснаха по своите позиции на Милин камък.

Те не мислеха вече, че тяхната смърт ще допринесе каквато и да е полза на милото отечество. След тях то ще остане загубено в мрака на едно робство, което оттук им се виждаше да трае безконечно в бъдещето.

Те не знаеха, че за такива като тях, откъснати от света, излъгани от своите братя по оръжие, изоставени от своя народ, историята ще да напише следните думи: „Милин камък… на 18 май се обърна в гробница, но в същото време там се възроди и венча бъдещият образ на лъва. Милин камък послужи за разруха на една монархия, векове живяла в мрак и деспотизъм. В този неравен бой тя е изгубила вече последния остатък на господстващата сила в страната.

Да, от високия връх на Милин камък шепата самоотвержени борци изсякоха в народната ни история вечна, яка като гранита на тоя връх трибуна, която да раздава зов за правда и свобода в страната, а с костите си образуваха нравствената оная пирамида, която ще напомня винаги решителността на роба и самопожертвуванието му за независим живот.“