Яна Язова
Бенковски (158)

13. Трапезундците

Горе, в каменните ями на укреплението, където защитниците на Панагюрище с трескавите си и уморени ръце изтърсваха от торби, паласки, джобове и пазви последните фишеци и патрони, срещата на разбитите и разпръснати казаци с трапезундските пълчища, която не можеше да се види, се почувства като едно глухо сблъскване на подземни сили.

Трапезундците, оная страшна сбирщина от разбойници авантюристи, които нямаха друга заплата за службата си освен имота и живота на повалената жертва, които имаха Селями паша за началник, се подчиняваха на командата и заповедите само на един генерал, когото имаха у себе си — звяра.

Те се разбъркаха с разиграните из нанадолнището казаци, двойно повече ожесточени след ненадейното поражение, нанесено им от един слаб и необучен враг. Според преданието те се раждаха върху конско седло с ятагани на кръста и пищов в ръка. Можеха ли да допуснат да бъдат победени от едни селяни!… Като се прибавиха в това разбъркване и двата табора разстроени низами на Хафъз паша, получи се един хаос, в който нямаше повече редици, нямаше началници. Начело застанаха трапезундците и всеки трябваше да се подчини на тяхната страшна команда!

Тия, които горе по окопите се приготовляваха за новото сражение, се спогледаха.

По заповед на Соколова неговите стотина защитници, наклякали зад втората стена, се сгъстиха при първите стотина зад първата стена. Те се притиснаха към дясната страна и малко нещо зад Бобекова.

Орчо войвода прибяга със своята конница и взе за прикритие втората каменна стена, тъй че двестата ратници на Соколова, които подкрепяха ония двеста на Бобекова, си почувстваха гърбовете облегнати на него.

Стотниците Ильо, Делчо Цолов, Тропчо, Калинчек и Кипилеца, командващи дясното крило, се сгъстиха един към друг, но останаха без окопи, само с едно подкрепление зад гърба си, черешовия топ на стария Финджик. Той бе сега увързан с накатранени пачаври. Самият артилерист стоеше разперен зад своето каменно закритие с пламтяща факла в ръка.

С шишанета, опрени на рамо, с ножове, стиснати в ръка, замръзнали по местата си, стаили дъх, с бързо биене на сърцата, с болка в уморените гърди, с изтръпнали от блъскане стави, две нощи неспали, обливани от дъжд, гладни, обрулени от вятър, опушени от барут, с очи, впити в каменния гребен на крепостта, защитниците гледаха в очите върховния си жребий.

Една дълга и гъста редица, настъпваща по продължението на целия каменлив гребен, рамо до рамо, в ръце с голи ятагани, в пояса с дълги пищови, с ризи, почернели от кръвта на предишни жертви, с горните си дрехи, крадени от гърците, с червени накървавени кърпи около главите, с очи на хиени, зърнали отвисоко богатата и прелъстителна жертва, със зъби на глутници, с една жажда — за кръв, с една цел — плячката, черкези, башибозуци и трапезундските петстотин разбойници нахлуха в укреплението, без да може някой да ги възпре. Тъй при буря черната морска вълна нахлува в строшения кораб.

Защитниците на укреплението видяха подкованите обуща над главите си, червените кърпи да прехвъркат окопите, кървавите ризи да надскачат каменните стени. Те скокнаха на нозе. Окопите им станаха излишни, шишанетата им станаха тояги, гърдите им се превърнаха в стени, ръцете им в юмруци. Тия юмруци удряха, трошеха, блъскаха между хиенските очи, в оголените вълчи челюсти, на глутницата в кървавите гърди. Поваляха в изоставените окопи като в ями, самите пропадаха в тях като в капан. Хвърляха камъни и биваха затрупвани с камъни. Цепеха въздуха с викове за помощ и получаваха насърчения отнякъде, където борбата бе най-гъста. Всички чувстваха, че оредяват, че пропадат, че изостават назад, че са малцина, че се увличат все по-надолу и по-надолу по хребета на укреплението. Първите къщи на града вече се мяркаха, размесени с хаоса на битката, пред очите им. Заповеди, насърчения не се чуваха повече от никъде. Те бяха разпръснати, изгинали, разбити!…

Когато за въстаниците командата стана излишна, един човек като заблуден призрак, в чието лице никой не можеше да познае повече коменданта Иван Соколов — опушен, раздърпан, с куртка в парцали, с коси в дим и пепел, с език, пресъхнал от викове и насърчения, с очите — в горещи сълзи, намери в подножието на Каменица своя кон, метна се на гърба му и веднага напусна града.