Яна Язова
Бенковски (105)

5. Първият революционен съвет

Да се върнем на моста край Панагюрище, където ураганът бе вече преминал.

Коларят, конете — струпани един върху друг — едва се провиждаха в гъстите облаци дим, когато из вътрешността на бричката под превърнатото в опожарени и почернели дрипи чергило настъпи движение.

— Спрете, не трябва да убиваме Азимаха! — завикаха гласове удавени в дим.

— Кръв! Кръв!… — отвърна множеството. — Стига вече!… Доволно е!… Петстотин години!…

В същия миг от бричката се издигнаха две жълти, разтреперани ръце. Странно нещо, те издигаха насочена филинтра! Преди да гръмнат обаче, една сабя блесна върху тях и ги съсече, филинтрата падна в занемялата каруца.

— Смърт!… Смърт на тирана!… — ревнаха стотици гласове.

Княза, придружен от апостолите и панагюрските комисари, идеше най-сетне към мостчето. Погледът му падна върху остатъците на бричката. Бунтовниците извикаха отново в един глас:

— Смърт на тирана!

Георги Бенковски сложи ръце върху сабята си и зачака виковете да утихнат.

— Братя!… — извика той, когато се въдвори известна тишина. — Добре се събрахме днес, видяхме и понарадвахме един на друг! Сега всеки да иде на своето място, което ще рече: всеки да си вземе длъжността!… Не забравяйте, че ако днес ние сме господари на Панагюрище, то султанът е още господар на българската земя! Най-живо доказателство за това е този пред вашите очи. Той е бил Азимаха, вашият нов мюдюрин. Днес да ви управлява идеше той, да замести досегашния ви господар, да ви науми, че сте султанови роби! Провидението е виновно за това, че той е улучил за своето пристигане една фатална дата!…

Но той ни напомня, че навред из България има мюдюри, които са всесилни, които имат право да ни колят, да ни секат, да безчестят нашите майки и сестри, да ни смучат кръвта, да взимат залъка от устата ни!…

— Затуй казвам: Стига! Стига веселие! Всеки да заеме своя пост! Апостолите Волов и Икономов да заминат веднага през Копривщица и да повдигнат селата на бунт!… Първият в Гьопсата, вторият — в Старо ново село! Орчо войвода да вземе стотина души конници и да отиде в село Стрелча! Нужно е веднага да обере оръжието на стрелчанските турци!

Иван Орчо незабавно възседна черния си ат и гордо зацепи възхитената тълпа. Като приемаше от двете си страни цветя, благословии и нежни въздишки, той веднага потегли да изпълни заповедта, придружен от гръмогласни и нестихващи „Да живей!“ Моми с цъфнали клони и невести с китки здравец в ръце се втурнаха от всички страни да го кичат и украсяват главата на буйния му кон. Той не изглеждаше смаян от въздаваните му почести, а ги приемаше като един опитен войвода.

Около 40-годишен, среден на ръст, с тяло пълно, с нозе и ръце, представляващи една възхитителна система от мускули, които можеха да се преброят под грубия шаяк на неговите дрехи, е врат як и червен, а глава едра, на която светеха юнашки две черни очи, Иван Орчо дишаше сила, огнена енергия и неизчерпаемо юнашко веселие — качества, които правеха дори един току-що назначен войвода благонадежден, силен, желан… Зад неговия черен ат, който се чупеше над главите на възхитеното множество, с чело, накичено със здравец и зелени вейки, като едва прокарваха конете си в навалицата, започнаха да се нареждат двама по двама неговите нетърпеливи за бой юнаци.

В туй време над забръмчалите и раздвижени маси изрева гласът на един въстаник, покачен на гърба на сухия си, нервен и пъргав кон, който много му приличаше:

— Никой никъде не трябва да отива! Най-много войводи трябва да останат в Панагюрище!…

Неговата гръмогласна намеса в разпорежданията на Княза направи цялото разбунтувано множество, струпано около унищожената бричка, да възприеме неговия начин на държание, тоест да почне да разсъждава.

— Наистина какво ще правим ние, ако войводите се разпилеят, а турците изведнъж ни нападнат от всички страни? — започнаха да викат те.

— Вие още тази нощ можете да бъдете нападнати само от стрелчанските турци, които са ви пили много векове кръвта! — извика Княза. — Ако Иван Орчо не отиде още тази нощ да обере оръжието им, това оръжие ще надупчи с куршуми вашите жени, а техните ятагани отдавна са лъснати да секат въстанически глави. Избирайте!

— Прав е главният войвода! Иван Орчо веднага трябва да тръгне за Стрелча!… — завикаха от всички страни. — Но апостолите трябва да останат в Панагюрище.

На това странно място, избрано за седалище на първия революционен военен съвет, тия чудновато накичени и въоръжени конници, които подаваха гласа си за това или онова решение, представляваха от себе си едно възхитително възкресение на своите праотци, за които се казва, че спали на конско седло с оръжие под главите си и върху конско седло яли, пили и държали военни съвети.

— Тука ще остане Захари Стоянов — провикна се отново гласът на главния войвода, — който ви познава. Апостолите Волов и Икономов ще заминат. Ще вдигнат на бунт Гьопсата и Старо ново село, ще подберат оттам две чети и веднага ще се върнат при нас в Панагюрище!

— Добре, нека тогава заминат още тази нощ! — така гласеше новото решение.

— Но какви са гаранциите, че ще се върнат?

— Това са апостоли!… — повдигнаха се укоризнени гласове от всички страни и потомците на неверния Тома млъкнаха.

— Ильо стотника тука ли е? — викна Княза.

— Аз, войводо! — разпенен от разправии с въстаниците около себе си, подвикна Ильо стотникът, разбута с лакти множеството, което силно го притискаше рамо до рамо, и най-сетне изскокна напред.

— Веднага вземи десетина конника и тръгвай с най-голяма бързина за Калофер! — заповяда Княза. — Ти знаеш Горния Метох! Ще кажеш на игумения Евпраксия, че искам всичкото оръжие и пари, колкото ги има в наличност! Главно оръжието! Никаква отстъпка… Никаква пощада!… Ще й кажеш от мое име: „Жребият е хвърлен!“

— Къде отива Ильо стотникът? — завика множеството, но в общата врява не можа да получи отговор.

— Иван Соколов да събере хората си и да върви на укрепленията! — извика силно Княза, като се възви на всички страни да търси Иван Соколова.

Никакъв отговор. Всички уста, раззинати за викове, за питане, за даване на отговори и мнения, млъкнаха и хиляди очи се обърнаха да търсят новия комендант на Панагюрище.

— Той е вече там! — викна някой незван и тълпата, без да дири повече, се откликна:

— Да живей! Да живей!…

Такова сборище от хора се нарича в мирно време народ, а в революционно време — бунтовници, излезли из домовете си, което ще рече, из добрия ред на живота, за да се въврат в хаоса на обществения безпорядък. Вместо прости задължения вкъщи — навън проливане на кръв, вместо яснота — барутен дим, вместо домашен мир — гърмение на пушки, крясъци, в които взимат участие с охота както сополивите деца, тъй и бабите, на които не е останало зъб в уста, и старците, които са излезли на сборището с трети, дървен крак. Вместо удряне на бърдото в домашния стан, което бе докарвало такива добри доходи — удряне с приклада и с меч, вместо домашен труд-подвизи!… Такова революционно събрание, в невероятно кратко време, върху една нереална сцена, не може да бъде друго освен буйно, твърдоглаво, отиващо до лекомислие, да променя бързо решенията си, да се подчинява на всеки, който има намерение да водачества и да се разпорежда.

При това небето бе напълно вече притъмняло.

— Да се върнем в селото и да осветим улиците! — предложиха някои. Веселото множество веднага се задвижи на тъмни маси към почернелите силуети на къщите, останали без хората си, без топлина в стаите си, без запалените си огнища, без светлината си. Това множество продължаваше веселите си подвизи и врява, готово да освети улиците и да осъмне вън от къщи. Имаше ли спокойна глава, която тази нощ можеше да се прибере под своя покрив?…

Улиците са дом на революциите. Небето е техен покрив. Звездите са техен светилник. Разправиите, смехориите, заядливите закачки, заканите на тълпата направо достигат ушите му. Революциите са бури на земята, наблюдавани от небето.