Яна Язова
Бенковски (217)

9. Благоразумие, ужасено от себе си

Когато по единствения възможен път от север пристигна не дългоочакваната чета на Бенковски войвода, а черкезката конница и поби своя син байрак край Блатото, не можеше да се намери в Перущица човек, който да се е почувствал тъй жестоко измамен, по-разочарован и съкрушен от поп Петър Велчев.

Той бе същият, в дома на когото Георги Бенковски бе свикал клетвеното събрание. За Петър Бонев, както и за всички перущенци, участието на поп Петър Велчев в комитета бе достатъчна гаранция за разумността на предприетото начинание, тъй като знаеше се, че поп Петър Велчев никога не е имал склонност към неразумни дела. Мъчно можеше да го склони човек на една или друга страна, ако той съзираше някакъв риск в направеното предложение.

Неговият здрав и трезвен ум изглеждаше свойствен на 40-годишната му възраст, която най-вече за него бе дошла като праг, зад който бе оставил шарените кули и рицарските доспехи на младостта. Отсам бе пристъпил учителят на подрастващи поколения, свещеникът — наставник на възрастните.

Неговият живот бе служил за пример на подрастващите, ала неговото участие в комитета послужи за пример на възрастните, който им посочи пътя към бунта.

Този, който сочеше разпятието, посочи меча! Благоразумието посочи въстание! Изравненият и огладен път приемаше вихрушката, узреялата за жетва нива искаше градушката, един дъб зовеше светкавицата и в такова време никому не се струваше чудно това. Напротив, тия ужасни противоречия се взимаха за знакове — печати, с които имаха укрепен бъдещия успех.

„Щом поп Петър Велчев казва това или върши онова, има ли нещо по-благоразумно от него?“ — казваха всички.

Противоречията ставаха подтици аз бунт. Никой не виждаше в тях друго освен обръщане лицето на съдбата.

Поп Петър мислеше същото до момента, в който на 10 часа сутринта се разгласи заповедта на Петър Бонев и Спас Гинов из цяла Перущица. Всичкото останало вън от окопите и табиите население, което се състоеше сега от старци, жени и деца, да се прибере в двете черкови „Спас Атанас“ и „Свети Архангел“.

Повиването на синия черкезки байрак при благото, заграждането на северния път към полето, препълването на двете черкови с жени и деца, което представляваше встъпителното действие на нападението, безпомощността и защитата, а най-вече рухването на една вяра, на един кумир отрезвиха поп Петър Велчев. Между зажурчалите жени, старци и деца в черковата „Свети Атанас“, слисан, покрусен, ужасѐн от себе си, той се намери пръв между бегълците.

Най-добрият верующ се ужасяваше, че бе вярвал. Божият служител се укоряваше заради своя Бог.

Едва сега поп Петър Велчев разбра, че е бил обаян от Георги Бенковски, че е повярвал сляпо в него, че чуждият войвода е бил един фалшив кумир.

Поп Петър разбра и още нещо, че извънредните събития носят, натрапват на хората един извънреден разум и че досега той не бе разсъждавал със своя.

Събитията около бунта му се виждаха тъй изопачени, че той не можеше сега да стори друго, освен да заплаче безгласно в своята самота. А неговата самота бе измама и разочарование. Разочарованието му — отрезвление и пробуда.

Не се мина много време и край черковата се проточи една странна процесия. Когато направи като другите — да надникне зад черковната ограда, която бе ниска, защото заграждаше един хълм, на който бе изградена черковата, — поп Петър видя довчерашните свои и на комитета врагове, чорбаджиите, с жените и децата си, да вървят начело на процесията.

Накъде отивате?… — завикаха им жените, накичили оградата на „Свети Атанас“.

Отиваме да се предадем на устинските читаци на Пазлака! — извика им в отговор Гаго Иванов. — Между тях и нас се постигна спогодба по-първите ни хора заедно със семействата си да отидат в Устина, а в Перущица да влязат устинските читаци и да ни вардят от помаците на Ахмед ага.

Заложници ли искате да станете? — завикаха старците.

Щом така ще спасим селото, и заложници ще станем! — отвърна гордо Дафо Гичев.

Поп Петър Велчев чу десетина жени зад себе си да се питат една през друга:

— Анастасийо, щом такива хора, които са най-налице, отиват да се предават с оръжието си, с жените си и децата си, защо да не вземем и ние децата си и да вървим след тях на Пазлака?

— Тука какво чакаме, да ударят селото ли? — прибави друга.

— Ами твоят мъж нали е на окопите мари, Цветано? — обади се укоризнено бабешки глас, а нейният старец изотзад додаде:

— Вие, булки, не гледайте чорбаджиите, че отиват да се предават. Тие го вършат така пред вашите очи, за да повлекат и вас!… Те от първия ден искат въстанието да се потъпче и българският народ пак да остане да си робува още пет века на устинци.

— Опустяло му и въстанието, щом се рекли да ни ударят!… — отвърна троснато първият глас.

— Срамота е, Цвето, срамота!… — изръмжа бабата. — Твоят Никола сега е залегнал в табията с пушка в ръка, а ти с тия тънки пръсти ракия ли искаш да идеш да наливаш на някой устински читак?

Цветана се врътна и си отиде. Изминали бяха семействата на чорбаджиите, но жените все още надничаха над черковните дувари. Поп Петър въздъхна, затвори очите си и дълбоко се замисли.