Яна Язова
Бенковски (169)

7. Павлета

Додето пъстрата сбирщина от таборите на тримата паши взимаше решение как да се отърве от своите жертви, от падналите 25 трупа, натъркаляни, току-речи, на входа на града, пладнето мина.

Най-сетне решението, което бе взето, да се посипе барут върху лицата им и да се подпалят, ако не бе много добро, то поне донесе облекчение за всички. Това значеше наистина тяхното съществувание да се ликвидира, тези мъртви да бъдат оставени без гроб, без спомени в паметта на техните близки, но тази мярка бе едно отърваване от пакостната мърша, която твърде неблагоприятно свидетелстваше за жертвите на господаря и упоритата съпротива на роба.

Трапезундците бързо се заеха с изпълнението на тази задача, додето цариградските низами се оттеглиха настрана, за да не присъстват на едно погребение, което за тях бе една свирепа варварщина.

Поручикът, който ги командваше, бе висок човек, с жълто монголско лице и мечтателни тесни очи. Той носеше униформа спретната и чиста, като че ли не бе влизал в сражение с облаци барутен дим, с вулканически прахове и огън. Той изглеждаше особено нетърпелив и оттегчен от това, което предстоеше да се извърши пред очите му.

Като обърна гръб на пътя и отправи своя копнеющ поглед към полето, той съгледа една близка къщурка, която по всичко се виждаше да е строена от стопанина си с голям мерак. Недовършена още, наполовина измазана, новите й тухли се червенееха зад един ред прави чемшири, зад ниски плодни дървета, които приличаха на купни сено, неподвижно забити в земята, и три зелени бряста, събрали накуп своите върхове. Мир и тишина… сред едно полесражение!… Оазис в прашните вихрушки на пустинята!… Ето какво съгледа той.

Ако великата империя на полумесеца нямаше такива проклети роби, които се бунтуваха, сега той щеше да лежи с наслада под сянката на своите високи чемшири и кипариси, които съставляваха един кът от неговия мирен живот в Истанбул.

Привлечен от своите спомени, поручикът неволно се отправи към тази малка примамлива къщичка, без да помисли, че стъпва на разбунтувана земя. Сега той видя вратня, отрупана с вейките на френско грозде, разтвори ги и влезе в двора. Чемширите бяха два реда и ограждаха чисто постлана дворна пътека. Трите високи бряста правеха покрив над един самодивски кладенец, заобиколен с големи сиви каменни отломъци и здравец. Дълбоката зелена трева, която растеше наоколо, изглеждаше недокосвана от човешки крак или домашно животно.

От кладенеца се отделяше малка пътечка, направена от по един камък, подобно бели блюда, наредени едно до друго. Тя се губеше под стряхата на къщата.

Чужденецът се поколеба да нагази направо през чистата и дълбока зеленина, за да стигне до кладенеца. Размисли малко и тръгна към къщата, за да премине по белите камъни. Той искаше с пълни гърди да вдъхне аромата на здравеца, да надникне в огледалото на чистия сенчест кладенец, да помечтае…

Във време на война всяко помечтаване е предизвикателство на съдбата. Помечтаването е спиране, но спиране с разголена шия, с разкрити гърди. Още по-страшно е. Помечтаването е очи, които не виждат.

Когато наближи къщата — само с чудесния кладенец в своите желания, — поручикът съгледа при четирите тополи човек, който изглеждаше току-що прескочил плета от френско грозде. Този човек бе страшен.

В дрипи от глава до нозе, опушен като да е горял на огън, с кървави рани от нож по лицето, с металически лъв на един раздран калпак, с лява ръка, увиснала надолу от рамото, с очи, които изригваха мракове и смърт, безспорно — един човек бунтовник, който държеше в здравата си дясна ръка пушка. Той бе стрелял с нея, сякъл, горял до този миг, замерян отвред с куршуми, с картечи, с щикове… Но този страшен човек навярно сега се намираше в своя дом!…

С един бегъл поглед и въобще единствения, за който му бе останало време, чужденецът можеше да установи нещо, което наистина бе трудно установимо — поради реда в тази къща и разрушението, което бе настанало у човека, поради неосквернената чистота на тоя дом и унищожението на човешкото тяло; тишината под сенчестия кладенец и бурните мракове в очите му, дълбокия мир на дома му и неговата битност на въстаник!… Ала без съмнение стопанинът на този рай бе той!… Това се виждаше в стойката на неговото гордо и стройно тяло, което, изправено пред тополите, изглеждаше изникнало от тях. Това се виждаше в грозния му поглед, с който за миг бе съгледал един нашественик в своя имот.

Поручикът неподвижно гледаше явлението пред своите очи.

Помечтаването го бе заслепило…

Пред него стоеше Павлета Суйлев, който два дни и две нощи, в изригванията и димовете на един барутен вулкан, в градушката от куршуми, в разрушената и превърната в ями и гробове Кукла с пушка в едната ръка, с нож в друга до последния куршум бе водил сражението… именно срещу него! Би се, за да не го допусне в своя дом! А сто че го бе заварил тук!…

Този бе единственият миг!

Павлета захвърли празната си пушка, изтегли нож от пояса си и с рев, който носеше от укрепленията, в същия миг, в който омразният натрапник го погледна в очите, хвърли се върху него и заби своя нож до дръжката в гърдите му!