Яна Язова
Бенковски (192)

3. Отец Пахоми връхлетян от гости

В това време отец Пахоми трябваше да изпита една още; по-голяма изненада. През главния вход на манастира което ще рече от Дряновския проход, в манастирското землище бързо навлезе една чудновата войска, която носеше начело развян байрак. Войниците й бяха облечени в стегнати гълъбови униформи, със зелени кордони, преплетени върху гърдите, с черни калпаци на глава и лъвски знаци на чело!

Войводата им беше снажен мъж, с черни бляскави очи и къса широка и черна брада. Този войвода приличаше на някой духовник, защото на черния си калпак отпред освен два разярени лъва носеше и един отличителен духовен знак — голям металически кръст!

С гола сабя в ръка, сочейки към Пролеза, той бързо поведе своите въоръжени с пушки и саби войници по брега на Хандъка.

Отец Пахоми остана като вцепенен зад прозореца на своята килия. Игуменът — превърнат в ням зрител — гледаше непознатите хора как се разпореждат в манастирското землище.

Но когато наближиха достатъчно и той разгледа тяхното зелено знаме с ушит лъв, а над главата на лъва думите: „Свобода или Смърт“ — той се хвърли към прозореца, за да им извика, за да ги възпре. Цялото му тяло се тресеше и трепереше, като че ли под неговата килия не минаваше българска войска, а буря.

Когато опъваше прозореца, за да го отвори, той вече викаше, но прозорецът си остана здраво затиснат, с напоени от нощесния дъжд дъски. Хандъка, придошъл през нощта, ревеше като див звяр в своето корито, а ония, които минуваха край него, стремително бързаха напред. Техният войвода с размахана сабя в ръка вече хвърчеше към голямата пещера и първи стъпи на голата канара. Той приличаше на орел. След него бързо се покатери втори, трети… Пред очите на Пахомия се изнизваха един по един не по-малко от 200 души въстаници с такава бързина, като че ли по петите ги гонеше враг.

Най-сетне той дръпна с всички сили, разтвори прозореца и цял се издаде навън.

— Спрете, братя!… — завика той. — На Пролеза има турска войска!…

Но четата беше отминала вече към пещерата. Нейната челна колона се катереше вече нагоре и виеше като змия по стъпалата на Пролеза.

Скоро обаче той ги видя да се връщат също тъй бързо по каменните стъпала назад и да минават покрай пещерата. Първите я избикаляха почти бежешком.

Войводата им с голямата черна брада и металическия кръст на калпака сега слизаше последен.

На отца Пахомия стана ясно, че тия двеста въоръжени и еднакво облечени мъже бяха наистина български въстаници. Че на върха на канарата техните съгледвачи се бяха натъкнали на турска войска и че тази войска сигурно тях бе дошла да посрещне на Прелеза.

Додето той да слезе долу, целият манастирски двор се изпълни с въоръжените нечакани гости. Те побиха своя байрак сред двора, бързо застанаха на постове по всички врати, разтърчаха се по всички стълби и коридори, влизаха и се разпореждаха из всички килии, с една дума, постъпиха тъй, като че ли се бяха върнали у дома.

Гръмогласните заповеди на техния войвода не оставяха никакво съмнение, че той е единствен и пълновластен господар на манастира. Това не бе вече една света обител, а една в критичния момент изникнала крепост.

— Авраам Петков с 10 души… веднага да върви и варди Пролеза и Поличките! — изкомандува той с такава сигурност, като да бе роден по тия места.

Отец Пахоми си спомни за младия апостол Георги Измирлиев, който преди две недели обикаляше да записва с тайни знаци и цифри в своя тефтер околностите на манастира.

Този войвода навярно бе един от ония стари и изпитани войводи, за които той казваше, че са дошли в I окръг да помагат на общата народна борба.

Христо Малкия — продължаваха да се разнасят гръмките заповеди — с 10 души да върви на стража край манастирската ограда! Марангоза и свещеник Петър Драганов с 10 души да вървят под скалите Момерини пещери и заемат позиция в манастирското лозе! Щом съгледат потерята от Цинга, да открият огън!…

Едва сега той забеляза застаналия неподвижно сред двора игумен. Последният бездруго трябва да бе разбрал положението, в което се намираше неговата чета. Гонена откъм Цинга от силна турска потеря, а чакана на Пролеза от силна турска войска!… Провидението бе избрало неговия манастир за тяхна крепост.

При това този духовник, този игумен, сам виждаше как трябва да изпълни като българин своя дълг. Пред него бяха извикани имената на двама свещеника, оставили църковните олтари и грабнали пушка да се бият за отечествена свобода!

— Покажи ни де има по-слаби места на манастирската ограда — каза войводата, — за да наредя там по-будни момчета и с по-добри пушки!

Без да запита каквото и да е и без да каже нито една дума, отец Пахоми покорно тръгна напред. Този манастир не принадлежеше повече нему.

Всяка ограда, в която влиза борец за свобода, се превръща в негова законна собственост, в негова крепост. Всяка педя земя, на която стъпи, става полесражение.