Яна Язова
Бенковски (120)

4. Самоизмамата е най-страшният враг на всяка отделна личност, самоизмамата на цели народи е катастрофа

Когато слънцето отново изгря над Панагюрище, хилядникът Павел Бобеков стоеше вече в новата си въстаническа униформа сред двора на хаджи Луковата голяма джелепска къща, седалище на военния съвет. Той бе дошел да стане участник в едно невиждано до този ден тържество.

Обстановката около него, тържествена и странна, можеше да изпълни с удивление не само едни добри селяни, а още и един философ и поет като Павел Бобекова. Необикновеният декор, който съставляваше от себе си тази обстановка, бяха народните маси, състоящи се от въстанали селяни, които бяха изпълнили улиците и мегдана, а още и сградите на училищата, превърнати в казарми за войската на Бенковски войвода. В техните дворове горяха буйни огньове под големи казани, пълни с гозба.

Под командата на разпоредители около казаните безплатно работеха млади и стари жени, които без почивка деряха агнешки и ярешки кожи, разсичаха на късове цели телета, хвърляха ги във врялата вода на казаните, чистеха кошове с кромид лук, пълни крини бял боб и белеха купища картофи. Кисело зеле, запазено от Коледа, се носеше в каци заедно с прасета за печене като подарък от всяка къща в Панагюрище на войводата. Кокошки, ягнета, ярета, овци и телета се откарваха с готовност и радост на цели стада в двора на новите български казарми.

Благотворителните дружества в града носеха завивки, въстаническо облекло, долни дрехи и медикаменти, нужни за войската на новата българска държава. Големият двор на военния съвет беше изпълнен също така с млади и стари жени, които, клекнали край огнищата, пълни с жарава, лееха куршуми, а други, клекнали надалеч от тях, пълнеха фишеци или разпределяха и трупаха на купища навуща, върви и цървули.

На голямата порта на стълбите и горе в коридора се виждаха на стража силни караули.

Над цялото въстанало население и над всички къщи биеха черковни камбани. Службата в църква бе свършила. Поп Груйо в качеството си на архиерей, с препасана сабя през кръста и вирната глава, водеше вече в двора на военния съвет петнайсетина души свещеници в празнични черковни одежди, с кадилници, с евангелия и кръстове, между които се виждаха архиерейският наместник поп Лука, кръстоносецът поп Недельо и поп Георги Футеков, баща на Райна Попова, на която, по заповед на Княза, бе поверено ушиването на голямото революционно знаме на Панагюрски окръг.

Днес това знаме, заковано на дълга върлина, за удивление на цялото гражданство, се развяваше вече над хаджи Луковата къща. Дълго и широко, с две лица от копринено кадифе, едното тъмночервено, другото тъмнозелено, знамето имаше по един златен лъв в средата на всяко лице. Как бе ушит тоя лъв, че изглеждаше истински, едрите сърмени бодове, невиждани дотогава на никаква бродерия, го правеха настръхнал, разярен, горделиво издигнат на задните си крака, стъпкали полумесеца!… От лъвската уста излизаше пламък, а над главата светеха ярко златни букви: „Свобода или смърт!“ На долния край на знамето имаше друг надпис, също така изработен с големи златни букви: „IV Панагюрски окръг.“ Цялото знае светеше като слънце, заобиколено от всички страни с тежки сърмени реси.

Когато свещениците навлязоха в хаджи Луковата къща, въоръжени въстаници свалиха по стълбите една маса и я сложиха сред двора. Хилядникът Павел Бобеков, който бе застанал неподвижно на едно място и гледаше всичко, каквото се върши наоколо му, се намери изправен до нейната лява страна. Поп Груйо Бански начело на своя клир бързо се приближи към масата и застана на дългата й страна, която бе откъм улицата.

Военният съвет или тъй наречените панагюрски комисари слязоха тържествено по червената вълнена пътека на стълбата и се изправиха отляво зад своя началник Павел Бобеков.

Въстаници с пушки в ръце, взети за почест, заобиколиха в кръг цялата маса като една втора линия, зад която в празничните си дрехи въстаналото население навлезе и притисна глава до глава, възхитено, развълнувано, очаровано. Мнозина, които не можеха да се поместят в двора, се покачиха по стените, покривите, прозорците и високите дървета на околните къщи.

В това време трима въоръжени въстаници се появиха на покрива на хаджи Луковата къща и свалиха голямото кадифено знаме от неговата дълга върлина.

Народът, който бе долу на двора, и този, притиснат вън на мегдана, покачен по стени, покриви, прозорци и дървета, развя едни ръце и викна с една уста, която имаше глас оглушителен, който бе глас на свободата и радостта:

— Да живей!… Да живей!…

Въоръжените въстаници свалиха знамето и го изнесоха по стълбата, като че ли носеха реликва. След туй те го простряха цяло върху голата маса сред двора.

Туй знаме именно бе събрало на тържествена църковна служба въстаналия народ.

Княза бе наредил тази сутрин да стане неговото освещаване.

Щом знамето се намери положено върху масата, а черковните камбани още по-силно забиха над въстаналото селище, по червената вълнена пътека на стълбата, като по най-драгоценен пурпур, придружен от своите секретари, от своя щаб, от своя знаменосец, в пълно въстаническо облекло, което бе облякъл за първи път, слезе Княза. При неговото явление народът зашумя като бурен морски прилив.

Павел Бобеков също така вдигна глава да погледне своя войвода. Досега бе гледал на Георги Бенковски като на чужденец. Но в този миг бурното народно вълнение при неговата поява му каза: „Този е избраникът! Този е князът! Той е това, което древните са наричали водител на народа, защото той обича това, което народът обича, и мрази това, което народът мрази.“

Коя добродетел е необходима, за да получиш царско величие! Древната мъдрост е казала: „Да обичаш и закриляш народа!“

А тази хубост на неговото лице, тази негова бляскава въстаническа униформа, този черен астраганен калпак, половината облечен в червено сукно, със златен лъв и китка паунови пера над лъва, жълт копринен кордон, вързан от рамото до калпака, къс сюртук от зелен шаяк с червена яка и жълти копчета, пристегнал тънкия му кръст, бели тесни беневреци с тънки сърмени ширити по двата му странични ръба, високите ботуши до над коленете, оръжията му: двата револвера с бели кокалени дръжки, окачени на скъпи ремъци и гайтани от двете му страни, сребърната тънка сабя със златна дръжка, телескопът и компасът, преметнати през раменете, нямаха ли и те своето място в това царско величие?…

Защото е било казано: „Когато нагласяваш дрехите и шапката си и внимаваш да имаш приличен вид, така, че всички да те гледат с уважение, това значи да искаш да внушаваш страхопочитание.“

А казвали са още, че: „Това, което гледат десет очи и което сочат десет ръце, на него приляга да се въздаде почит.“

Не се ли извърши вчера пред неговите очи само в няколко мига умирането и възкресението на народа? Не видя ли как нещата можеха да бъдат провалени от едно-единствено решение на народа да бяга и как царството можа да бъде спасено от своя един човек!

Бурните възгласи, които представляваха любовното дихание на целия народ, донесоха на своите крила Княза, избавителя на народа, пред олтарната маса, върху която бе простряно светото народно знаме. Топ изтегли сабята си с позлатена дръжка и застана на дългата свободна страна на масата, срещу изправеното с кадилници, кръстове и евангелия в ръце духовенство. От дясната му страна застана мирно неговият знаменосец Крайчо, а зад него се наредиха секретарите му и главният щаб в пълния си състав.

„Виждам го с очите си, не чух от други!“… — мислено повтаряше в себе си Павел Бобеков, хилядникът на българската войска. Довчера философ и поет, днес — генерал, вчера повел шепа мъченици, за да падне като светец пред олтара на отечеството, днес — главнокомандующ, изправен на тържествения парад на българската войска, в присъствието на свободно българско духовенство, този Крез викаше своя Солон, поклонникът на древността зовеше своя драгон. Агамемнон не искаше да слуша Касандра. Искаше едно… да затвори очите си! Защото опитът е този, който прави примерите ясни. Вчерашният ден осветлява днешния…

„Да, виждам го с очите си, не съм го чул от други!…

Пълен кораб на човешкото щастие, право и дълбоко заплувал към радостния бряг!… Но… току-виж, разбил се, блъснат о някоя скрита под водата скала!…“

Опитът на вчерашния ден, незабравим, страшен, му викаше на ухото: „Не видя ли как един ден поваля и дига всичко човешко?…“

Как можеше да повярва на това, което виждаше сега пред очите си?