Яна Язова
Бенковски (233)

25. Унищожението на втората барикада

През това време на кратък отдих в Разановата сапунджийница, наречена втора барикада, добила вид на един мрачен хамбар, в който имаше размесени съборени стени, врати, греди, купища развалини на маси и етажерки, върху които Разанови са хранели копринени буби, клони от черница, изсъхнали вече, разбъркани с покъщнина, довлечена из вътрешността на стаите, дюшеци и сламеници, намятани върху развалините, а също така и накачени по стените срещу малките прозорчета, за да попречат на куршумите да отскачат и избиват въстаниците вътре в барикадата, в един въздух, който бе оловносив, а миризмата на барут — до отравяне на гърдите, трийсетина мъже опушени до неузнаваемост, загубили чертите на лицето си от умора, глад, от безнадеждност, тихо се разговаряха, като чистеха и пълнеха оръжията си.

Седнал зад едно закритие от камъни и дървета край прозореца, с пушка между коленете си, Петър Бонев пълнеше оръжието, вдаден в своите мисли. И неговото светло мъжко лице изглеждаше почерняло, и неговите ясни сини очи — опушени. Ръцете му вдървени от умора, а устните заключени от безнадеждност, много по-лоша от глада. Този ден бе осмият поред, в който той не бе склапял очи, не бе изпускал пушката из ръце, не бе проговарял нищо освен бързите и кратки команди при започване на боя.

Спас Гинов, приседнал на единия си крак върху купчина обгорели тухли, го наблюдаваше отстрани и мълчеше.

Призори той бе ходил в черковата „Свети Архангел“, където бе узнал, че 280 души от въстаналото население са избягали през нощта, като са излезли от два пункта: неговата яхана и училището, намерили за път дълбокото корито на реката. А още и това, че жената на Петър Бонев Ванка и дъщеря му Мария са между бегълците.

Като се върна в Разановата сапунджийница, Спас Гинов стисна устните си, които носеха това печално известие, и замълча.

— Никой няма да говори за това с водача! — заповяда той на въстаниците.

Сега, когато го наблюдаваше такъв, сам и изоставен, все още с пушка в ръка, застанал на последна стража пред нещо, което бе загубил вече, верен на едно отечество, което гинеше, той мислеше как този страшен пророк бе предрекъл своя край, когато викна: „Ние само ще подпалим огъня и ще измрем като кучета, а свободата ще е за децата ни!…“

Така бе съдено. Затуй Ванка Бонева бе забягнала, за да дари живот на неговия син.

В този върховен миг Петър Бонев оставяше името си на своята рожба, но и на едно велико време.

Спас Гинов се помъчи да прогони своите мисли и се обърна към него:

— Тази нощ с мен се случи нещо странно — каза той. — Ти знаеш, че нито за един миг не съм затварял очи и мога да се закълна, че съм бил буден през всичкото време. А ми се случи да видя нещо чудесно като насън… Уж бяхме на оная ливада край Цинципарец, в която моят баща е намерил старите златни пари. Но върху тази ливада не растяха вече цигански бодили, а имаше висок град. Такъв град аз не съм виждал никъде и никога, но щом го видях, чудно нещо, познах го…

Познах между големите каменни къщи нашия дом и влязох в него. В дълга и широка стая, която имаше — ясно видях това — тежки кадифени пердета на седем прозореца, стоеше майка ми. Аз приличах на нея, ала в своето облекло пред нея изглеждах като дрипав просек. Тя носеше червена мантия от кадифе, подплатена с бели кожи. На челото си имаше златен обръч, а на гърдите си носеше няколко наниза от дребни златни кръгчета, в които познах нашите стари златни пари. Когато се огледах наоколо, видях цели статуи от бял мрамор със здрави ръце и глави, а не окаляни късове, каквито копаем из нашите лозя. Когато запитах жената, която ми беше майка, какъв е този хубав град и как съм попаднал в този дом, тя ми отговори: „Сине мой, та ние сме си у дома!…“

Ето че влязоха и братята ми, седем поред. До един бяха високи като седемте прозореца и кестеняви като мене, ала носеха железни облекла и шапки с остри върхове, които блестяха като златни. В лявата си ръка държаха тесни, високи щитове също от желязо, със златни печати по средата. В дясната — широки мечове. Забелязах, че от всеки един могат да се изковат спокойно до три наши сабли.

В стаята върху една дъбова маса, забравих да ти кажа, имаше три глинени делви, пълни със златни пари, същите, които имахме у нас. Братята ми бръкнаха в тия съдове, напълниха си шепите и изсипаха златните пари в някакви бездънни джобове на железните си дрехи. Тогава те се приближиха към мен. Когато ги запитах защо са тъй тежко въоръжени, те ми отговориха: „Настана часът да ти помогнем, братко!…“ Не зная защо ме гледаха тъй състрадателно и защо от очите им покапаха сълзи. Тогава забелязах, че и майка ми плаче като тях. „Кураж, синко — каза ми тя. — На тебе се пада най-тежкият дял от борбата!“

Спас Гинов наведе опушената си глава и замълча, като че ли и сега се вслушваше в тия думи.

— Е, и какво стана после? — запита Петър Бонев.

— Нищо… изглежда, събудил съм се… Какво ли означава този чудноват сън в будно състояние!… Ти как мислиш?

Петър Бонев помисли малко с чело, опряно на дулото на пушката си.

— Някога — каза той, — още през времето на тракийците или римляните, Цинципарец е бил крепостен град, с рицарски замъци и кули, оградени с крепостна стена, такава, каквато си видял в своя сън. В Разсечена могила е била намирана златна корона, а в Дууова могила — бойна колесница. Братята, които са се явили пред тебе, са рицарите, които са си служели някога с тази колесница. Те са владеели крепостта Цинципарец и са населявали нейните замъци. Остатъци от техните мраморни статуи до днес изкопаваме от нашите лозя. Ти си видял три глинени делви, пълни със златни пари, върху една маса, а твоят баща Иван Гинов е намерил своите два товара злато в такава глинена делва… Странни съвпадения наистина, които могат да уморят от мислене главата на един учен човек, да накарат един поп четирийсет дни поред да чете парастас, а един калугер да изгради параклис върху ливадите на Цинципарец.

— А ти какво мислиш?…

— Аз мисля, че голямата наша мъка днес е разтърсила земята. Изринала е мъртвите да спасяват живите. Надалечното минало се е съжалило над настоящето. Рицари храбреци са се повдигнали от нашето безсилие. Сенки са навлекли старите железни доспехи, за да ни укрепят. Мишци, отдавна превърнати на прах, са вдигнали щитове и мечове, за да ни помогнат. Бог най-сетне се е потресъл от нашата жертва и е поискал да заговори на хората!…

Тогава трябва да смятам, че съм бил предупреден наистина за нещо ужасно! — каза Спас Гинов, като стана.

В този миг той видя, че Насковата къща ненадейно се е обсебила от устински читаци. Те притичваха и се блъскаха из нейните стаи, залягаха зад прозорците и вратите й, обхождаха плета й, който се намираше на тяхната барикада в гръб. Коритото на реката бе изпълнено с черкезки свирепи коне, а от двата края на пещерския път прииждаха ония черни гъстоти, които бяха тъмръшки помаци с пушките пред гърдите си, доспатски разбойници с ками и пищови, рупчоски главорези с ятагани и редовните войници на Решид паша, които тичаха напред с всички оръжия върху себе си.

Петър Бонев само ги усети, но едва когато стана, ги видя.

— Всички по местата си! — изкомандва той, като вдигна пушка и приклекна на едно коляно зад тенекиения тезгях.

Тия думи бяха достойните за един водач, който умираше на своя пост.

Петър Бонев не бе съгледал Насковата препълнена с устински читаци къща, нито Али Агоолу читака, който се издаде от крайния й десен прозорец с насочена пушка в ръка, пръст, който бе дръпнал кондака, и куршум, който бе светнал, гръмнал, полетял!

Спас Гинов нададе вик.

Ударен право в челото, с кървава рана, която цъфна между двете му очи, Петър Бонев се застоя в своето прикритие зашеметен, окаменял, в един миг загубил зрението си, слуха си, осезанието за себе си и за своята най-близка околност — барикадата. Загубил представа за света, той изтърва пушката си и грохна възнак на земята.

Бурната размяна на вистрели, която последва от двете страни на барикадата с източните и западни краища на пещерския път и черкезката конница в коритото на реката, не можаха да заглушат тържествуващия рев на победа, който устинските читаци нададоха от Насковата къща.