Яна Язова
Бенковски (168)

6. Непознатият

„Изобщо най-голямата и жестока битка, може да се каже без преувеличение, е станала вътре в селото — пише Захари Стоянов, — когато юнаците бяха разбити вече и всеки от тях действаше отделно за своя сметка.“

След като къщата на Делчо Хаджисимеонов се превърна в развалини и се обгърна в пламъци, армията на Хафъз паша се раздвижи на Долното хороигрище. Една върволица цариградски добре облечени низами, разбъркана с трапезундски и черкезки шарени дрипи, които, окървавени, вдъхваха потресающи чувства дори у башибозуците, придошли за кървава плячка от най-дивите села, още един разнебитен и оредял табор на Хафъз паша, и ние ще имаме представа най-сетне какво бе тръгнало от Долното хороигрище по нагорната уличка към града.

Пред тази върволица излезе една команда Хафъз пашови низами и тази команда прибра труповете, които застилаха пътя. Прибирането им трябваше да се извърши с такава бързина, че и авангардът на настъпващата колона да не може да ги види.

Останаха да се изгазят само локвите кръв. И тъй колоната най-сетне се отърва подир пет часа чакане, гърмение и напразни жертви от проклетата къща, превърната от топовете в голям огън, в който изгоряха двамата комити.

Недалеч от Делчо Хаджисимеоновата къща се белееше къщата на Делчо Ширков, варосано, масивно двуетажно здание, заобиколено с ниски къщурки, сгушени в овощни дръвчета. Това солидно двуетажно здание си имаше и дълбок зимник с малки прозорчета, на които можеше да се опре една добра пушка.

Когато челото на пъстрата колона се зададе, тази пушка, която бе една особена, тънка и дълга като гега, бе опряна вече на едно от тия прозорчета и насочена към пътя.

Човеците, които бяха възпирани на Долното хороигрище цели пет часа от грабеж, бяха станали глутница. Очакването бе станало порой, търпението ярост. Този порой и тази ярост можеха да бъдат отново възпрени само от един труп, строполен ненадейно в нозете им. Смъртта е стената на бент, предназначен да погълне стихията.

Когато преминаваха тичешком край варосаното бяло здание и не твърде близко до него, защото наоколо му имаха малки къщурки, но достатъчно близко, за да бъдат достигнати от един сигурен куршум, този труп, необходим за възпирането на каквито и да е живи същества, макар и заети с тичане към плячка и изпълнени с жажда за кръв, разпери ръце, ревна с цяло гърло, изтърва пушката си и се строполи пред шарената глутница. Тъй той препречи нейния път.

Това бе трупът на един трапезундец с червена кърпа на глава, който бе тичал преди всички.

Додето глутницата се огледа, додето нерешителните отстъпваха, като трябваше просто да сгазят ония, които приклекнали на едно коляно, започнаха да стрелят в отбрана, от подозрителната къща продължаваха да летят едни невероятни куршуми. Изпращани със сигурност, която изглеждаше предизвикателство, с точност, достойна за една по-висока съдба от тая на един поразен въстаник 25 куршума един подир други поваляха своите жертви.

Най-сетне и тия страшни куршуми замлъкнаха, защото сигурният стрелец навярно бе изстрелял всичкото си джепане.

Ако някой можеше да го зърне, когато си излизаше от зимника, щеше да види, че това е един непознат за панагюрци човек, на възраст, от която никой нищо повече не чака. Неговото старческо лице, цялото изпорязано с нож, свидетелстваше за голяма опитност. Бръчките на лицето му криеха едно спокойствие, каквото познава само дългата и предълга борба.

Това бе старият рилски харамия Тодор Хайдутина.

Сложил празната си, дълга като гега, пушка под мишница, загърнат в късата си бяла долама, останал по своя воля в най-застрашената част на едно селище, което му бе съвсем непознато, защищавал до последния си куршум отсъствието на един хора, които никога нямаше да признаят неговото застъпничество, той можеше да се види как си отива малко попрегърбен, без много да бърза, като че ли вървеше през гъста гора, а не из един превзет от душманите град.