Яна Язова
Бенковски (195)

6. Сини вир

Между манастира и най-близката отвесна канара Буруна се провираше от вир на вир, от пропаст в друга буйната Тревненска река.

На това място тя си имаше три водопада. Сини вир се намираше под най-големия водопад. Той бе загубил своето име в множество легенди, които се разказваха за вира в неговото подножие.

Той го „наричаше“ една добра пропаст, в която може да се побере голямо количество от неговата вечно клокочеща разпенена вода. Тази вода можеше да улегне вътре, да утихне и като се успокои, да добие един пленително чист лазурен цвят. Небето го „наричаше“ свое око. А хората бягаха от него като от самодива.

Имало и такива юначни мъже, които дръзвали да застанат на неговия бряг и да потопят очите си в неговата бездънна синева. Техни гробове се виждаха под мрачните и непристъпни склонове на Буруна.

Говореше се, че дългото гледане на тихия лазур отнемало съпротивителната сила на смелите мъже и след много дни техните дрехи се намирали на брега, а телата им мъртви, заплетени — в тайнствените подмоли на Синия вир.

Само един младеж от село Цинга погледнал във вира и се върнал назад в селото. Той разказал на своите другари, че на равната като стъпало скала пред пещерата, току над самия вир, видял седнала една прекрасна синя русалка. Младата жена гледала в него… Той си припомнил като по чудо всички мъже, чиито мъртви тела били извлечени от подмолите под пещерата, и с ужас избягал от това омагьосано място.

На втория ден обаче младежът от село Цинга изчезнал, а на третия ден намерили дрехите му на купчина край Сини вир… И този се върнал…

Още в тъмни зори, ден петък, същия, който носеше числото, останало паметно — 30 април, — когато панагюрските укрепления Каменица и Кукла се бяха превърнали в градушка от камъни, строшени оръжия и разкъсани човешки части, когато бърдото Свети Спас бе превърнало гумната си, харманите си, плетищата си на ураган, в който се прозираха само мълнии и саби, когато последните защитници, най-сърдечните и предани синове на Панагюрище защитаваха от прозорец на прозорец пламналите развалини на родното си място, 30 април, в който Бенковски войвода съгледа черния стълб дим над подпалената своя столица, а Еледжик, най-големият бунтовен лагер, биде нападнат, победен и удавен в кръв, 30 април, в който Каблешков заедно с оцелелите апостоли и водачи на Априлското въстание напущаше Копривщица, на 30 април, петък, рано призори, въстаниците в южното крило на Дряновския манастир станаха свидетели на една странна гледка.

Отвесните канари на Буруна, които имаха за чело зъбери, а в подножието си гробове, същите които надничаха над три водопада и три вира, още в тъмни зори бяха получили на зъберите си клупове, а по отвесните си стени въжета. По тях пълзяха и се свличаха надолу някакви черни и гърбати фигури. Стражите, поставени да вардят южното крило на манастира, веднага забелязаха тия свличащи се по канарите на Буруна гърбати фигури, но не можаха да помислят, че са нещо друго освен привидения. Още по-лошо, зли духове, изникнали из гробовете на Сини вир. Защото само зли духове можеха призори да се пързалят и да си играят на такава главоломна игра по отвесните скали.

— Войводо — завикаха те. — Демони, зли духове се пързалят на въжета по Буруна! Ти си духовно лице! Прочети молитва и ги прогони!…

Поп Харитон се притича и загледа в канарите на Буруна.

Тогава викна със силен глас:

— Суеверни деца! Не виждате ли, че това са низами и турски офицери, които слизат при нас?

И наистина това бяха те!… С касатурите си и мечовете си, които носеха прекръстосани на гърдите, с чалмите и фесовете си, които червенееха по скалите като гъби, с ръцете си, които болезнено впиваха нокти в най-малките грапавини на камъка, и с нозе, обути в чизми, които безпомощно дращеха по гладката стена.

— По-скоро донесете ми най-доброто манастирско шишане! — развика се поп Харитон. — Всички до един на тавана! Повдигнете две-три плочи на покрива и ми дайте шишането в ръце, че ще видите тогава аз каква молитва ще им прочета!… Ще я запомнят и повтарят чак до Мохамеда!

Когато се намериха на тавана, където няколко плочи от покрива бяха вече повдигнати, поп Харитон взе в ръце най-доброто шишане, донесено отскоро в манастира облегна се на първия отвор и провря шишането навън. Скоро ранната утринна тишина биде разтърсена от пушечен гърмеж, а въстаниците, струпани на останалите отвори, вдигнаха силна врява.

Една черна фигура, която стоеше на шеметната висота на Буруна и наблюдаваше оттам слизането по отвесните канари, разпери ръце, като черна птица полетя и се запремята в пропастта.

— Всички готови! Дружна стрелба в канарите! — изкомандва гръмогласно поп Харитон. — Всеки да се мери добре! Всеки куршум на месо! Този вир там е дълбок! Виждате ли го? Има място за всички!

Онези бяха стотина, решени тозчас да стигнат южната врата на манастира, която бе само на деветина метра от последния гроб, да я превземат с пристъп и нахлуят в крепостта.

Дружният залп на въстаниците от повдигнатите плочи на покрива ги изненада толкова много, колкото сигурната и точна стрелба бе изненадала и хвърлила в пропастта техния командир. Едни бяха още в началото, увиснали, току-речи, под клуповете на въжетата при острите като игли скалисти зъбери. Когато куршумите засвириха около тях, запукаха в скалите и се забиваха в техните меса, те успяха да се изкатерят на опасното било с бързина, като че ли хвъркат нагоре птици, и да изчезнат зад светналия хоризонт.

Други, които се намираха по средата, в бързината си да слязат по-скоро на суша и колкото се може по-далеч от опасния вир под увисналите им на въздуха нозе, удряха с подкованите си ботуши главите на другарите си и додето куршумите поваляха едни, като ги цамбуркаха в дълбоката вода, други писваха от рани по главите си и политаха замаяни от ударите на собствените си другари.

Тия, които първи бяха уловили въжетата, най-смелите низами и офицери, се намираха само на няколко метра от водите на първия вир, когато започна да се сипе убийственият огън върху тях. Те успяха да скочат на тясната ивица каменлив бряг, откачиха пушките от гърдите си и с викове, подобно рев на глутница, преминаха през камъните и се хвърлиха към южната задна врата на манастира.

Там ги завари градушката куршуми, която се изсипа от манастирския покрив на южното крило.

Техният капитан, който се отличаваше по нашивките върху хубавата си униформа, падна, като се зарови между своите войници. Останалите избягаха зад близките скали.

Но време за тържествуване на въстаниците нямаше. От всички околни на манастира височини се почна стрелба върху манастирските прозорци, стълбища и върху целия покрив. Тази стрелба започна с такава бързина и ярост, че в един миг движението на целия манастир се преустанови на всички страни. А то показваше и още нещо — че през нощта на обсадителите бе пристигнала голяма помощ.

Защитниците на южното крило бяха посрещнали и поздравили с куршумите си само първите части.