Яна Язова
Бенковски (270)

Петър Величков
Роман на ужасите

Романът „Бенковски“ споделя съдбата на предхождащия го роман „Левски“ — и той бе публикуван за пръв път през 1988 г. по запазена чернова в Централния държавен архив, тъй като оригиналът липсва. Ако за „Левски“ има повече сведения около историята на създаването и по-сетнешната му одисея, то за „Бенковски“ те са доста оскъдни. Както вече е известно, „Левски“ е завършен в чернова през 1955 г., а когато Димитър Талев и Георги Томалевски отиват при Яна Язова, тя им чете глави и от „Бенковски“. В рецензията си за първия роман от 1960 г. двамата писатели уточняват, че и вторият роман, озаглавен тогава „Априлско въстание“, е завършен. Талев и Томалевски долавят същността на този втори роман на трилогията „Балкани“ като потресающа картина на удавеното в кръв и жестокости Априлско въстание.

Във фонда на Яна Язова, съхраняван грижливо в ЦДА, от романа „Бенковски“ са запазени два преписа — втори и трети машинописен екземпляр. Първият екземпляр липсва. При сравняване на хартията, както и на особеностите на машинописа, може да се приеме със сигурност, че запазените в ЦДА преписи на романа са направени непосредствено след преписа на „Левски“ от периода 15 август — 7 ноември 1960 г. Двата преписа на „Бенковски“ са разделени в по две папки поради големия обем. Всяка една от първите папки обхваща текста от глава I до глава XIII включително (фонд 1400, опис 1, а.е. съответно 29 и 30), а всяка една от вторите папки — от глава XIV „Белите нощи на революцията“ — до края на романа (съответно а.е. 38 и 39).

Най-напред Яна Язова е извършила ръкописни поправки с мастило на буквени грешки, промяна на отделни думи или изрази, известни съкращения на пасажи и отделни изречения, които, общо взето, са идентични за двата преписа. Изглежда, по-късно авторката нанася допълнително поправки върху избрания от нас препис, върху който са направени по-значителни промени в текста, при това с химикалка. Трябва да изтъкнем, че при по-внимателно вникване в характера на поправките и съкращенията се налага изводът, че при осъществяването на машинописния препис Яна Язова е била убедена в завършеността на своя роман. В избрания препис (фонд 1400, опис 1, а.е. 29 и 38) тя се е отказала само от главата „Балдьово“ и от подглавата „Неизбежни мисли за революцията“, намираща се между подглавите „Ястребът“ и „Мисли около предстоящата революция“ на глава VI „Апостолът“. Глава „Балдьово“ е била вмъкната след написването на романа, авторката е имала колебания, изглежда, около мястото на тази глава и в последна сметка се е отказала от нея. Въпреки това даваме я в бележките изцяло според текста в неизбрания от нас препис на „Бенковски“. Подглавата „Неизбежни мисли за революцията“ е в обем от две машинописни страници, има есеистичен характер и с известно основание е била изоставена от Яна Язова.

Една ръкописна бележка на Яна Язова, прикрепена в самото начало на първата папка на избрания препис на „Бенковски“, за публикуване (фонд 1400, опис 1, а.е. 29), гласи: „Бенковски. Започнато преписване 1 юни 1972 год.“. Тази окончателна редакция вероятно не се е различавала съществено от избраната от нас запазена чернова, по която бе разчетен романът за първото му издание. В архива на Яна Язова не се намери дори страница от втория препис на „Бенковски“.

Въпросите към мъртвите нямат отговор. Сключените уста мълчат, проговорва само записаното слово. Още повече, че поради опасното си положение на нежелана от тогавашната власт авторка, Яна Язова старателно е криела какво пише и не е споделяла творческите си планове. Освен с неколцина, които също не са живи отдавна. Но в непубликувания ръкопис на Яна Язова „Пътувания, срещи, разговори“ (фонд 1400, опис 1, а.е. 62) се натъкнахме на няколко текста за нейни пътувания по описаните в „Бенковски“ места, осъществени след написването на книгата. Ето някои от тях:

Брацигово

11 май 1961 г.

Брациговци, живеещи в София, ме поканиха да замина с техния автобус за тържествата в Брацигово.

Брациговчани, които всяка година плащат доброволен данък на Априлското въстание за своята слава, ни посрещнаха много добре. Бях в настроение да понеса всички несгоди на студеното дъждовно време за Васил Петлешков, но удобните топли квартири и сърдечният прием на нашите домакини намали моите усилия.

В деня на тържеството ме качиха на балкончето над аптеката, която се намира при старинния прочут Синджирли бунар. От четири улици надойдоха деца във въстанически униформи и пушки на рамо. Те представляваха въстаналите около Брацигово села, придошли в града. Въстаниците влачеха черешови топове.

На 11 ч. Васил Петлешков пристигна на кон с кон с черния жакет и райе панталони, извика пред кладенеца паметните думи, които стоят там написани на мраморна плоча, и замина към дола да си облече въстаническите дрехи.

Клепалото от старинната камбанария заби. Народът пълнеше малкия мегдан.

Ето и Петлешков се върна, облечен като въстаник, с байрактара, попа с евангелието и кръста и целия комитет. Изправи се пред кладенеца и зачете на висок глас кървавото

ВЪЗВАНИЕ.

Камбаните през това време замлъкнаха. Свещен миг, изпълнен с неописуеми трепети.

Взеха ме на първо място след Петлешкова в процесията към лобното му място. Това бе голяма чест за мене и ми причини силно вълнение. Минахме край къщата, където е живял, и мястото, където са го горили…

Възкачване на Вола

2 юни 1961 год.

Възкачването започна на 9,20 ч. сутринта при силно слънце от с. Паволча по пряката пътека, която не е нищо друго освен камениста урва с отвесен наклон.

Качвахме се човек след човек, като се залавяхме за остри камъни и сухите корени на някогашни дървета, пъшкахме на жаркото слънце, охкахме от изтощение и се чудехме как Ботевата чета, при това натоварена с оръжие, е минала такъв път.

Аз направих забележка, че ако и нас гонеха черкези с голи ятагани в ръце, нямаше да имаме време да пъшкаме и да се ловим по камънаците, а щяхме да летим нагоре по урвата.

На таз пътека разбрах думите на Никола Обретенов:

„За три дена Ботев стана неузнаваем“.

Едва на 12,30 ч. достигнахме Околчица.

Още на серпантината под нея аз познах, че това не е хълмът Камарата, Кленът и пр., описвани от Никола Обретенов като полесражение на Ботевата чета. И наистина, паметникът бил издигнат на погрешно място. Заблудени били от стихотворението: „На Вола сред пустинния Балкан“ и пр.

От Вола следват — като показатели — камък след камък, които водят към лобното място. Но ние го погледнахме и приветствахме от насрещния хълм. Силите ни бяха изчерпани. Времето беше свършило.

Въпреки тази голяма жертва, която трябваше да понесем, ние изпуснахме в Паволча нашия автобус „Балкантурист“ и трябваше с големи молби да се качим на един камион, за да отидем и го дирим във Враца.

Люба (Иванчева — б. м., П. В.), която ме придружаваше, беше вече полумъртва от умора. Въпреки че самата аз бях много изтощена и като се сривахме надолу по пътя на пладнешкия пек, чувствах, че ей сега ще се строполя в някоя урва и ще издъхна, аз много се страхувах за нея, защото лицето й бе посиняло и тя едва мърдаше краката си.

Черни буреносни облаци покриха Враца и заваля пороен дъжд със силни светкавици и гръмотевици.

Дряновски манастир

октомври 1962 год.

На 7 часа вечерта при пълна тъмнина, когато хълмовете на Търново заприличаха на огромни полилеи, които трептяха с хиляди искрящи светлини, потеглихме на фарове и пълна луна за Дряновския манастир.

Когато пристигнахме в манастира, на пълнолунието можахме да установим едно, че сме попаднали в орловото гнездо, описвано с такава любов от мене, сред високите до небето скалисти стени и една невиждана, дори при Рилския манастир, страховита, величествена природа.

Манастирът е обзаведен с добри спални за посетителите на неговите прелести и аз първа и сама си легнах в чистото легло. Додето другите другарки вечеряха вън и шумяха в стаята с наровете, аз слушах под прозорците на стаята шума на някаква река и се питах — на коя страна сме? Кое шуми?… Тревненската река или Хандъка? Тези две реки, едва на разсъмване видях, се събирали малко по-надалеч от нашите прозорци в една обща река — Дряновската, — а ние сме нощували в манастирското крило под непристъпните до облаци виснали на Буруна.

О, о… как съм ги описвала аз… С каква любов… с каква фантазия. Как подробно ги изучавах по документи и карти… И поп Харитон, който стрелял от една повдигната каменна плоча на манастирския покрив и улучил с един куршум турския офицер, който командвал навръх скалите… И как той полетял като птица с разперени криле и пухнал от въздушната бездна в дълбокия вир на реката…

Всичко си припомних аз и отидох да видя милия Сини вир, около който имало толкова гробове на удавени млади мъже. Някаква синя жена излизала от лазурните му води, сядала на издадения камък и пещерата при буйния водопад над вира и гледала мълчаливо в къпещия се… И той отивал все по-близко и по-надълбоко към нея при пещерата… Само един младеж от Цинга избягнал смъртта… дошел си в село и разказал с уморен глас за синята жена… и колко била тя красива… На третия ден обаче намерили дрехите му край вира, а него изнесли от водата и погребали при другите гробове. Той бил се върнал…

Нашият екскурзовод остана очарован от Сини вир, чу легендата, която разказах, и заяви, че всеки път ще води своите екскурзианти тук и ще им разказва легендата.

Посетихме пещерата на Хандъка и Дряновската пещера, която е голяма, но сега се образува и само в една зала има няколко грозда сталактити по тавана.

Аз исках непременно да посетя Стената между манастирското лозе и пасбището, на която са загинали Пармаков и още 150 души въстаници О, как съм ги описвала!… Но този път никой не пожела да ме придружи. Те не знаеха кой е Пармаков. Борбата и смъртта за идеал бе далеч от тях.

Като тичах запъхтяна по оная стръмна и страшна планина и хвърлях от себе си дреха след дреха, аз мислех с гняв и отчаяние, че е вярна мисълта: не народът прави нацията… Отделните личности със своите дела, с примера си я правят. Пармаковци са направили името на българин тогава „да прогърми по четирите страни на света“, както казва Захари Стоянов.

Пармаковци правят човечеството достойно.

Душевната самота, отчаянието, което ме кара от 10 години да не бързам никак с издаването на моите три книги „Примери“ отново ме облада. При изгреялото ясно слънце аз стъпих на лобната стена с проляни сълзи, вдигнах очи към небето и извиках сам-сама: „Вечна слава, герои!… Дано намеря сили в себе си да оставя на ония там, дето не поискаха да дойдат горе, които сега са свободни, благодарение само на вашата жертва, историята на вашата участ!“

И ми се стори, че един невидим и нечуван, но осезаем, сам сред тази величествена панорама на едно велико сражение, сам в своя подвиг, не разказан досега от никой поет, освен от мене, забравен от хората, се надвеси над мене и ми прошепна топло: „Благодаря!“

В малкия музей на Дряновския манастир, където ни въведе игуменът, се съхраняват като голяма ценност оръжията — пушки, пищови и ножове, с които са се били въстаниците в манастира, хоругви и икони, останали от онова време, а най-вече иконата на „Св. Архангел Михаил“, обаче изрисувана на ламарина, а не мраморна, както я описват в сборника „9-те дни в Дряновския манастир“^[1] на с. Михалци, едничката на оцелялата артика в храма, несъборена от бомбите при сражението, под която са намерили спасение едничките две жени в манастира: майката на игумена Пахомия Гана Стоянова и нейната прислужница Пена.

На тръгване около 10 ч. в колата ни шофьорът качи един непознат полумонах от Дряновския манастир, които искаше на всяка цена да го водим до Габрово. Всички викнаха да протестират, защото колата не е пътническа, а за удоволствие. Непознатият стоеше пред моята седалка и не сваляше очи от мене. Шофьорът буйно обясняваше нещо на екскурзовода на първата седалка и на чиновничката от бюрото на втората седалка, която винаги придружава колите по уреждане на сметките. Изведнъж от тяхната група избухна силен смях и те вкупом се обърнаха към мене.

— Ако правиш така, ние май ще напълниме автобуса!… Браво! Браво! — викаше екскурзоводът.

— Извинете — обърна се към мене чиновничката, — но бай Владо ни разправи, че го качил, защото много ви харесал в музея и искал да върви подир „журналистката“!…

Дружен вик и смях накараха бедния човек да се свие на стъпалата.

Свалиха го на кръстопътя на дряновския път за Габрово. Аз нищо не казах. Едва имах сили да се усмихна след усиления поход до Стената.

После видях, че и другите ме наблюдаваха тъй втренчено в колата, но аз не искам да обръщам внимание на нищо. Достатъчно има какво да се гледа навън.

Панагюрище

септември 1962 год.

От х. Луковата къща са останали портата и дворът… и голямото дърво. Благоговейно влязох вътре… Поклоних се в тишината. А тя: „Слава на Бенковски войвода!… Слава на един роден княз!…“

Впуснах се към големия музей. Там беше чиновникът, едничкият, който научи как се казвам! Грабна ме, разведе ме навред. Най-много ме възхитиха банските съкровища на поп Груйо. Не очаквах да видя и кръста на Поибренската черкова тук… И требника — милия охлузган требник! О, как съм ги описвала, с каква любов… Аз разправях на чиновника кое какво е.

— Защо не си взимате бележки? — пита ме той.

— Не виждате ли, че зная всичко наизуст? — отвръщах му аз.

Той ме поведе към Тутевата къща, от която е гръмнала първата пушка на въстанието (в Панагюрище — б. м., П. В.). Пазач на музея е синът на моя, моя Орчо войвода!

Осемдесетгодишен старец, като застана под големия портрет на баща си — втори мой чудесен герой.

— Когато е пукнала първата пушка — казах аз, — вашият баща е бил на почетен караул на тази врата, а сега синът му варди дома на княза…

— Всичко е забравено!… Всичко е минало и свършено за хората! — със сълзи на очи проговори старецът.

— Ще възкръсне! — отвърнах аз.

Тези откъслеци дават известна представа за състоянието и вълненията на Яна Язова, която е била уверена, че е написала полезни книги за своя народ, в излизането на които обаче почти е била загубила надежда.

Романът се публикува точно според авторските ръкописи (фонд 1400, опис 1, а.е. 29 и а.е. 38). Единствените намеси в текста са от правописен характер (слято писане на предлозите, пълен и непълен член, отстраняване на допуснати машинописни грешки). Така са третирани и цитатите в „Бенковски“, въпреки че на места са предадени свободно от авторката, за да съответстват стилово със заобикалящите ги фрагменти. Оставяме ги така, както са. Начинът на боравене с тях от Яна Язова е обект на друго изследване.

Странна е съдбата понякога и на едно-единствено листче. Записаното върху него изведнъж може да разреши някой неясен въпрос. Читателите на „Левски“ сигурно си спомнят поместения в бележките към романа предговор на Яна Язова в стихотворна форма, който при смяната на името на трилогията — от „Примери“ на „Балкани“ — е бил изоставен. В него авторката не казва написах за теб, читателю, тези книги примери, а натъртва съставих. Вторият роман на трилогията „Балкани“ като че ли се приближава към това стремление на Яна Язова — не да блесне като писателка, а да състави, тоест да поднесе събрани и осмислени с много труд знания за избраното от нея време на Априлското въстание. Така в „Бенковски“ тя използва своеобразна техника, близка до „колажа“, особено когато използва като източник „Записките“ на Захари Стоянов. Такъв подход е по силите на автор, който така вълнуващо е описал приключенията на Бенков ски в Мала Азия, съпротивата на панагюрци и перущенци срещу многократно превъзхождащия ги по численост и въоръжение поробител, безпримерния героизъм на дряновските въстаници… Посланието на този своего рода роман на ужасите като че ли се съдържа в друг неин афоризъм: „Историята на един народ е пълна с жертвоприношения. Тя се пише от хора-призраци. Такива летописци някои народи имат с хиляди. И колкото повече са те, толкова тия народи са по-трайни и уважавани от всички хора на земята. Потомствата на тия велики летописци броят себе си измежду най-гордите и културни представители на човешкия род. Заради кръвта, проляна заради тяхната свобода, човечеството ги възнаграждава с признанието на особено благородство.“

В „Бенковски“ рядко се появяват някои от героите на Яна Язова, познати ни от романа за Левски. Живите от тях, заедно с оцелелите от пламъците на Априлското въстание, са събрани от авторката в редовете на Българското опълчение, на което е посветен последният роман на трилогията „Балкани“ — „Шипка“. С героизма и саможертвата си в името на свободата героите на Яна Язова изстрадват вопъла на дряновския въстаник Тодор Лефтеров: „По-добре край с ужаси, отколкото ужаси без край.“

И накрая сметнахме за уместно да се даде като подзаглавие на романа и първоначалното му наименование „Априлско въстание“.

$type=послеслов

$year=2003