Яна Язова
Бенковски (258)

11. Една крепост се намери

Ако на 8 часа в слънчевата утрин на 18 май Милин камък е представлявал едно земно възвишение, надарено на своя гол връх с изобилни камъни, със своя среден пояс с оскъдни храсталаци, а в своето подножие с дребничка и малка дъбова горица, то по 9 часа същите дребни дъбови посаждения, които са го заобикаляли от три страни, бяха станали вече крепостни стени, храсталаците му, които надничаха над тях — бойници, със засенчени от зеленина сводове и мазгали, а каменният му връх — кула.

Додето черкезите, подкрепени от татари из околните села, разчитаха на своята многочисленост, то въстаниците можеха да разчитат само на Милин камък като на естествена крепост. Случайно попаднала на пътя им, те добре се поогледаха и разположиха в нея.

Те можеха да се настанят на върха между неговите каменни седла от едри късове начупен сианит, натрупани с времето от дъждовете, слънцето и вятъра. Можеха да наскачат в храсталаците като в окопи. Да накланят зад дърветата на дъбовата горица или да натъркалят зад ниско преплетените клони голямо количество камъни и да направят засеки.

И тъй четата реши, че може да се облегне на чудесния строеж на Милин камък, на изобилния каменен и дървен материал като на стени, бойници и кула. Черкезите и татарите пък решиха, че трябва да се облегнат на покривите и дуварите, струпани на купчини и сгушени на различни места в котловината, каквито бяха Мраморна на изток, Чирен на запад и Баница на юг. Техните села.

Ако въстаниците имаха над главите си разлистените клони на дърветата, враговете имаха стрехи и лозници. Ако въстаниците имаха за прикритие на гърдите си камъни, зад които да приклекнат, черкезите и татарите си имаха дувари. Ако едните имаха вместо окопи урви и ярове, другите си имаха криволичещи улички. Ако ония си бяха направили в зашумелите храсти мазгали, отсреща си имаха на всяка къща прозорци. Едните имаха преимуществото, че са горе, а ония, които бяха долу, имаха преимуществото, че си бяха у дома. Едните трябваше да се устрояват, а другите боравеха със своето имущество. Едните бяха храбри, а другите бяха яростни. Първите — защото бяха дошли да спасяват своето отечество, а вторите, защото виждаха земята, която владееха — застрашена.

На 8 часа сутринта връхлитанията отдолу и пушечната стрелба отгоре бяха опитванията на силите, които бяха останали на тиранията и които носеха свободата.

И тъй Милин камък, зает от въстаниците, бе разпределен от коменданта Войновски на три защитни пояса. Те представляваха три отбранителни линии. Първата обхващаше каменистия връх и под командата на войводата Христо Ботев държеше съсредоточени своите сили към запад срещу селото Чирен. Затулена между камъните, тук се намираше и оная пещеричка, набързо провъзгласена за превързочен пункт и главна квартира на щаба. Тя щеше да му служи за тайни съвещания.

На това западно крило се намираше заедно с войводата и знаменосецът Никола Куруто, който бе изпъчил непредпазливо върху една скала цялата си снага, като виреше в ръката си зеленото знаме. Слънчевите блясъци играеха в златния лъв и караха Никола Куруто прехласнато да го гледа. Додето се извършваха приготовленията на позицията, той имаше заниманието да държи високо зеленото знаме, което му бе най-важният и единствен дълг.

Дългът на Никола Куруто го хвърляше в особена трескава замечтаност, защото дългът на знаменосеца е дълг свещен, дълг жречески. В онзи миг от неговото съзнание бяха толкова далеч тузлушките турски села, по които дълги години бе пътувал и разнасял манифактурни стоки, колкото далеч се намира земята от небето. На земята бяха останали те и ония дни, в които той бе отмервал с железен аршин несметни метри безвкусна шарена басма за шалвари на ханъмите, тънко, черно памучно платно за фереджета и бяла коприна на кенари за техните кърпи и блузи. На небесния връх стоеше той, Никола Куруто, стиснал в ръката си зелен лъвски байрак.

Втората отбранителна линия, която биде наречена „предницата“, заемаше средния отбранителен пояс. Храстите бидоха укрепени с набързо дотъркаляни от върха камъни и в скоро време превърнати в бойници и мазгали.

Най-важната за отбраната на Милин камък линия обаче се смяташе най-долният отбранителен пояс, който се състоеше от три редици, заели източното крило на чертата. Първата редица държеше револвери в едната ръка, а ножове в другата.

Привилегията да се заеме място в една от тези три редици, зад някой дъб, зад шубрака от ниско сплетени клони, зад куп камъни, дотъркаляни от върха, бе признание за храброст, рицарство, чест, каквато се отдава само на герой. На тази първа линия заедно с Войновски можеха да се видят войводите поп Сава Катрафилов, Перо Херцеговеца и Инджето. На единия край се намираше, приклекнал мълчаливо на едно коляно, с револвер в ръка, и Никола Обретенов. Неговият хладнокръвен поглед не изпущаше из око пътеката, из която бяха дошли. Всеки момент ловците и копоите можеха да изскочат на тая пътека, по която бе пробягал дивечът. Малката кошара с керемиден порив край извора, която можеше да послужи за една добра примамка на черкезите и татарите, в кратко време се преобрази в малък барутен погреб. Тя трябваше да се превърне в стихия и гроб, ако бъдеше завзета от неприятеля.

Тази кошара пазеше извора, едничкия източник за вода на въстаниците, които се намираха и на трите отбранителни линии върху Милин камък. Иначе този каменлив връх в скоро време щеше да се превърне под лъчите на горещото обедно слънце в пещ и пустиня.