Яна Язова
Бенковски (156)

11. Вихрушката

Счепкани с нападателите гърди за гърди в каменните гробници, ями и ходове, зад стените от камъни, куповете от плочи, между отделните камъни, в ръце издигнали пушки, ножове, пищови, ками, в меса зачепкали нокти, зъби… никой нямаше вече кой да го чуе.

— Носете накатранени въжа! Топът се пукна! По-скоро да го завържем!… Тичайте, момчета!… Бягайте в града, деца!… — викаше той.

В това време из панагюрските улици се зададе една вихрушка. Орчо войвода, току-що пристигнал със своята чета в Панагюрище, се носеше с всичките си юнаци към укреплението.

Весел, як, мъжествен, духовит, прославен със своите победи, Орчо войвода връхлетя по стръмните плещи на Каменица и веднага се хвърли в боя. Неговата ярост бе такава, каквато изискваше разгарът на боя, в който сварваше своите другари, но която показваше още и това, че лошата новина го бе изненадала на път и наранила твърде жестоко.

Веселостта му, насочена срещу всички поганци, се бе превърнала в ругатни, които можеха да заместят една артилерия. Той плюеше, ругаеше и трепеше всичко, което се струпваше отгоре му да го унищожи. Около него в скоро време се опразни едно място колкото харман, постлано с труповете на турски низами.

Двата табора на Хафъз паша, на групи, които все още оказваха отчаяно съпротивление, най-сетне започнаха крачка по крачка да отстъпват зад каменните укрепления, надолу по сухия хребет към Драгулин дол. Нозете им се спъваха в трупове, които носеха техни униформи. Между тях, с разкрачени нозе, хъркаше един юзбашия. Той бе същият, който при възкачването на хълма се беше смял на „топчестите куршуми“. Една цяла шепа от тях бяха влезли в пробития му корем. По-нататък се гърчеше с последни мъки да се повдигне от земята един млад мюлязимин. Нашивките на рамото му с един саблен удар бяха разсечени на две.