Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (2)
Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
penchev (2020)
Обработка и форматиране
Fingli (2020)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Бенковски

Издание: второ

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: април 2003 г.

Коректор: Людмила Петрова

ISBN: 954-8945-37-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12284

История

  1. — Добавяне

12. Измир

Измир поглъщаше всичко, което денонощно влизаше в него през Бяло море, и онова, което влизаше по суша от гореща Азия. Той приемаше с еднаква благосклонност тия, които го разхубавяваха и обогатяваха, както и ония, които го рушаха. Измир знаеше каква цена има, колко е необходим, колко е велик. Знаеше и това, че тия, които го рушаха, ще бъдат унищожени от ония, които ще го изградят. Неговото място между Азия и Европа не можеше да остане празно. То бе място за размяна на богатства, следователно място на сигурност. Стражите на два свята бдяха над Измир.

За неговото съществувание се знаеше отреди три хиляди години, когато се разправяло, че Омир — както го нарича Платон „Възпитателят на Елада“ — бил роден в еолийския град на Мала Азия Смирна.

Когато седем века преди нашата ера Измир се намери в развалини, дойде Александър, прочутият син на елините и македонците, и го изгради с блясък. Той доказа и впоследствие какво добро око има не само за „възпитателите на Елада“, но и за жизнените артерии на света и техните кръстопътища, като построи върху тях своите безсмъртни Александрии.

Византийците взеха наготово и укрепиха неговия Измир, но подир тях дойдоха римляните и го взеха с оръжие. Там, където звъни меч и се чува писък на нараняване, се чува и трясък на разрушени стени. Човешки кули се сриват, за да бъдат издигнати от други. Току-що паднаха византийските бойници, и римляните издигнаха свои. Но не бяха успели още да им се нарадват, когато от изток се зададе страшната червена османска буря и Баязид Илдъръм[1] блесна над Измир. На своя собствен блясък той съгледа здравата крепост, която го възхити, и живописното пристанище, което му се стори твърде полезно. Взе го стремително и поправи веднага повредите, които бе нанесъл, защото пожела да се установи и заживее в него. Но първата вихрушка не винаги е най-силната и най-опасната. Подир него като изврял из дъното на Азия летеше Тимур Хромия начело на своите неизброими татарски пълчища.

Този татарски вожд бе вече завладял най-големите градове на Каспийско море: Тифлис, Каре и Табриз, а после, минал като вихър през водите на езерото Ван, взе всичко по-слабо по пътя си, което не можеше да му се противопостави. След туй погълна приказния Багдад и цяла Месопотамия. Тимур Хромия се много прочу и нарече Тамерлан. Нищо не можеше вече да се опре на неговия меч, нищо не бе сигурно, че ще оцелее под копитата на коня му. Като не можеше да търпи славата на Баязид и се дразнеше, когато чуваше да го наричат Илдъръм, той налетя върху него с цялата си бързина и сила, за да покаже на света, че светкавица е той, а не Баязид. И с ярост го порази при Ангора. Владенията на Баязида още при първия негов удар се намериха незащитени. Тамерлан се върна към Измир и събори до земята това, което бе камък, и изпепели до корен онова, което бе дърво. Само неговата внезапна смърт в Отрар възвърна отново турците в развалините на Измир, където започнаха да го изграждат отново и да го пълнят с нови украси.

Гаврил намери пристанището оживено, живописно и благоустроено, като че ли под неговите улици и постройки не лежаха наслойките на четири издъно разрушени цивилизации. Измир бе една весела картина на живота, такъв, какъвто е. Неговата възраст поради многократните му разрушения изглеждаше сега още младенческа, а младостта търси своето и твърде малко се интересува кого е наследила и къде е пропаднало онова, което е живяло преди нея. Тя градеше своите жилища върху предишните сгради и садеше цветя в своята градина върху предишните лехи, изкоренени от буря и огън.

Младостта на Измир търгуваше оживено в търговски кантори, издигнати върху предишни хранилища на световни богатства, разграбени от нашественици. Соломон е нарекъл тази вечна жизнерадост „Суета на суетите“.

В разцвета на своята жизнерадост прочее Гаврил намери пристанището Измир и се засели в него.

На другата сутрин в хана, в който бе отседнал, влязоха двама мъже, еднакво ниски, еднакво живи и слаби, еднакво пъргави и весели. Единият бе евреинът Яков, другият афганистанецът Юсеф. Те се ръкуваха братски с новодошлия и му казаха, че той има добри препоръки. Гаврил ги погледна хладно и гордо. Яков, който бе твърде схватлив по природа, усети, че синият поглед на новия им другар му смразява кръвта.

— Е?… — каза новодошлият. — Как я карате тук? Какво работите?

— Нашата работа е главно из планините наоколо, из планините наоколо! — прибързано отговори Юсеф. Хитрият Яков се намръщи, но не каза нищо. Да познава хората, той имаше този дар от хилядилетия, колкото бе стар неговият еврейски род. Неговият баща му бе разправял, че в Талмуда се пишело, какво преди великия потоп хората от тяхното коляно виждали мислите на своите събеседници и се разговаряли с тях чрез виждане, а не чрез говор.

— Но ти не можеш да идваш с нас като ходжа, като ходжа! — каза Юсеф. — Имаш ли си наум някоя подходяща служба в града, в града? Ето, аз съм железар, железар. А моят другар Яков е бижутер, бижутер. А ти какво ще станеш, какво ще станеш?

— Ще помисля — отвърна високомерно новодошлият. — Аз бях голям търговец в Денизли, но в Измир търговец няма да стана. В Денизли бях грък, а тука съм турчин.

— Не можеш ли да избереш някоя друга народност? — запита хитрият Яков. — Тъй като в нашата работа си имаме вече трима истински турци.

— Ще помисля и по тоя въпрос — отвърна хладно Гаврил.

Юсеф погледна с притеснение към Якова. Между тях и пратеника на двамата главатари не можеше да се установи никаква връзка. Сякаш той не бе дошъл да им бъде другар, а главатар.

— Един от вас нека ме запознае с вашата работа! — каза той. — Предпочитам да е Яков, той не си повтаря думите.

Юсеф се изчерви, сконфузен до сълзи. Яков не каза нищо. Той бе изучил от хилядилетната опитност на своето племе, че груб е силният, затуй наведе очи, за да не бъде принуден да протестира.

— Тебе питам! — каза Гаврил.

Яков повдигна очи и каза смирено, защото смирението от памтивека е било винаги един здрав изобличител:

— Какво да те учим на нашата работа?… Имаш ли ум в главата, ти ще я научиш и сам. За нашата работа се иска голяма предпазливост. Само очи и уши, а езикът ни е съвършено непотребен.

— Аз не те питам да ме учиш на акъл как се върши нашият занаят — рязко и безпощадно го прекъсна новодошлият. Сините му очи изхвърлиха върху него бляскави погледи като ками. — Или ти се смяташ за много учен, за по-учен в занаята от Сюлемана, Юсина и от човек, когото те пращат с такива препоръки при тебе? За довечера имате ли нещо уговорено помежду си?

Яков сега не отвори уста, затуй се обади Юсеф, сякаш бързаше да му угоди:

Ще съберем хората си на мръкнало при Карийския мост, знаеш, Карийския мост… Там, където се разливат двете блата… двете блата…

— Какво ще правите там?

— Интересува ни един търговски керван… един търговски керван…

След кратко мълчание чужденецът каза:

— Добре, довечера ще дойда и аз! Да ме чакате там! Без мене никой нищо да не предприема! Разбрахме ли се?

Яков и Юсеф се спогледаха бързо един други и веднага повдигнаха очи към него да видят дали новодошлият не се шегува с тях. Току-що го бяха видели, а той вече им заповядваше. Едва ги бе запитал какво действие са уговорили помежду си, а вече издаваше заповеди. Кой беше той? За другар ли им бе изпратен, или за заповедник? Досега решенията си те взимаха общо, а бяха приемали заповеди само от Сюлеман и Юсин, защото те бяха признатите главатари на Климаш. Кой беше този?… Обаче като го погледнаха, у тях не можеше да остане никакво съмнение. Чужденецът ги посрещаше с поглед, който святкаше неумолимо.

— Добре, ще те чакаме… ще те чакаме!… — проговори най-сетне омърлушено Юсеф.

Бележки

[1] Светкавицата.