Яна Язова
Бенковски (186)

5. Изповед

Апостолът Каблешков дойде на себе си от безсъзнанието след една дълга треска едва на следущата нощ и се огледа наоколо. Само пушливият фитил на газеничето играеше в дълбокия мрак, който царуваше в мръсния и задушлив парцал. Конекрадците и разбойниците хъркаха с глави, наредени около това единствено нощно светило, което, колкото и да бе слабо и несигурно, можеше да ги запази от пристъпа на едрите като боб дървеници, които предпочитаха да валят от тавана върху тъмните кьошета.

Всичко изглеждаше заспало дълбок сън, но ужасната обстановка никому не бе позволила да откъсне от страшната действителност. Конекрадците турци и разбойници спяха с лица, измъчени от гняв, защото се намираха вързани в ловчанския парцал по едно неповторимо за тях време. Вън горяха и се разграбваха градове и села, известни по своите богатства в цялата империя, с несметни стада охранени коне и рогат добитък.

Дългата черна брада на копривщенския хилядник Найден Попстоянов бе увиснала върху синджира на общата верига, която ги свързваше, а пожълтялото му лице бе заспало, изпито от мисли за дребните му деца, останали сираци вкъщи. Преди да заспи с бесилката пред очи, той може би бе разсъждавал доколко е целесъобразно да се назначават за военачалници учители и възпитатели на младежта само за туй, че са били най-учените и уважавани хора в село. Бесилницата се е мяркала пред него като един несправедлив завършек на живота.

Каблешков отклони очите си от неговия изпит и мъченически образ. Той забеляза, че от другата му страна Захари Стоянов лежи със затворени очи, но изглежда буден, мисли и премисля нещо и крои планове, хитри и остроумни като лицето му, по което космите бяха израсли като таралежови бодли.

Захари Стоянов не бе изказал истинското си име нито в троянския затвор, нито в ловчанския парцал. Пред мюдюрина, каймакамина и военните следователи се признаваше за ахмак човек, от долна ръка, син на сиромашки родители, по която причина ходел от град на град за прехраната си. Пред влиятелните затворници в парцала, конекрадци турци и разбойници, минаваше за шопар, което ще рече циганин. За да затвърди у тях това убеждение, което най-вече говореше в негова полза, щом пуснаха затворниците в двора, той всеки ден се мушваше прегърбен между тях да събира по земята угарки от техните цигари.

На всички въпроси той си имаше един отговор: „Не зная, невинен съм. Нямам хабер от тези работи…“

Каймакаминът най-сетне бе викнал върху него: „Ами тогава какви дяволи търсеше по Троянския балкан бре, керата?… Де е мемлекетът ти, де е Панагюрище, накъде е Троян?…“

В дълбокия нощен мрак с хитрини, изписани по бодливото си лице, Захари Стоянов прехвърляше през ума си своя отговор, който трябваше да повтаря дума по дума отсега нататък на много места, додето един ден този отговор щеше да го изведе на свобода от най-страшната врата — пловдивския затвор!

— Апостоле — тихо му се обади младият болник, — буден ли си?

Захари Стоянов веднага отвори малките си живи очички и му отвърна весело, с едва чут шепот:

— Буден съм. Аз не исках да заспя, додето ти не се свестиш. Поздравлявам те, братко!… Ти не сполучи да издействаш повече хляб за нашите въстаници, но с твоя пример те нямат повече нужда от него! Ти им даде дух! Дух!… Това е храната, която най-много им трябваше и която те бяха загубили!…

Каблешков се усмихна с неуловима в тъмнината блажена усмивка.

— Но ти, братко, много пострада — обади се пак Захари Стоянов.

— Смазаха те!

— Аз съм се врекъл да умра за България и за нейните синове — отвърна болният глас, в който трептеше страстна любов. — Моят живот има цена само ако й го дам в жертва!

След кратко мълчание той зашепна тъй тихо, че неговият другар трябваше да наведе ухото си над устните му, за да чуе неговите думи^[1].

— Апостоле — каза той. — Аз имах един план, но въстанието избухна преди време и го осуети. Този план бе за освобождението на България. Имаше едно средство да се освободи не само с най-малко жертви, но почти без жертви. То изискваше именно да се намери човек, който да пожертва себе си.

— Тоя човек бях аз!…

— И тъй аз реших да отида в Цариград и да убия султана.

Това щеше да предизвика клане на християните и на европейците. Силите щяха да се намесят и решат веднъж завинаги Източния въпрос, като съставят от разните народности, които населяват империята, отделни самостоятелни господарства.

Той се задави от кашлица и дълго време мълча. Надвесеният над него другар не вдигаше ухото си от неговите устни.

— Не се съмнявам — продължи отново неговият шепот, — че това щеше да се случи тъй, както ти го казвам. Ти сам виждаш турския фанатизъм. Той прилича на неукротим звяр, напоен с неутолима ненавист против всичко, което не е турско; озлобен до полуда от бунтовния дух, който чувстваше, че вее около него; готов на всяка минута да избухне и да залее с кръв всичко наоколо си. Властите са безсилни да го удържат. Безсилни, защото и те го имат в гърдите си. Защото всеки турчин се ражда с него, откърмява се с него и подчинява нему всичките си други чувства.

Турците са получили страшни уроци от историята, но тия уроци не са ги поправили, нито ще ги поправят, защото те не могат да изменят природата им.

— Що трябва повече от кръвта на един султан, убит от един гяурин, за да ги възпламени с бясна жажда за мъст?… Досега гяур не е посягал на живота на султан. А султанът е държавата, султанът е мохамеданството. Духът на изтреблението щеше да зареве в душата на всеки турчин пред тая нечута смелост.

На европейската дипломация е мила Турция, но не може да не й бъде мила и честта на Европа. Не се защищава едно чудовище, оваляно в кръв, което е разбунтувало съвестта на цял свят със своите зверства…

Горещият шепот замлъкна и дълго време остана потопен в скръб за всички ония хубави придобивки, които щяха да доведат до освобождението на България и които неговата жертва можеше да донесе на българския народ.

— Сега за моя план повече не може да се мисли — най-сетне отново проговори той. — Въстанието избухна преди време и е вече смазано!… Но аз още имам пред очи крайния резултат на моя план.

По-рано мислех с убийството на султана да възбудя клане на европейците в Цариград и предизвикам намесата на великите сили. Сега, когато съм предизвикал клането на целия български народ, аз съм длъжен да го оповестя пред света, за да предизвикам неговата намеса!…

Затуй аз не се прикривам пред изпитните комисии. За да се чуе навън, говоря навред, че въстанието беше един протест против притеснението и лошото управление на страната. Че народът прибягна до него, защото нямаше друго средство да обърне вниманието на държавата и на Европа към своите бедствия. Че правителството го потъпка, но идеята, от която то излезе, остава да живее в сърцата… Тя няма да загине! Ще роди нови борци, които ще поемат посмело започнатата борба!

Кашлицата, която отново го задави, събуди Сали ага Торозлията, едничък грамотен турчин в парцала, когото бяха затворили, защото използвал своята ученост да прави фалшиви тескерета на крадени коне.

— Я не кашляй толкова силно ти там!… — изръмжа той сърдито, примъкна се по-близо до лампата и отново заспа.

Болният се притаи и дълго време мълча, ала внимателното ухо на неговия другар продължаваше да стои наведено над неговите устни.

— Тия дни мене ще ме водят в Търново, където ще ме изправят пред съд — проговори най-сетне той. — Там съм решил да заговоря и да изкажа всичко, каквото съм намислил. За да проглася нуждата и бедствието на народа пред света, аз ще обявя себе си открито за въстаник и ще се обрека на смърт!…