Яна Язова
Бенковски (46)

6. Разочарование

Току-що стъпил в новия си живот, Георги Бенковски преживя своята първа несполука. Цариград сега му се виждаше много по-грозен, отколкото ако го бе видял превърнат в пепелище. На следния ден той натовари своите момци на един параход и без да се обърне и погледне назад към този великолепен и съблазнителен град, който само провидението бе запазило от неговата отмъстителна ръка, пак потегли през море за влашка земя. Там щеше веднага да узнае кой е станал причина за неговата несполука.

Първият човек, който ги посрещна във Влашко, бе Стоян Диарбекирлията, който му разказа, че населението на Заара не се повдигнало в уречения ден на общо въстание. Тъй постъпили и другите революционни центрове. Патриотичното движение се оказало слабо, затуй и много от членовете на комитетите са заловени вече от турците и избесени.

Търновлията Стамболов едва успял да се отърве и достигне до родния си град.

От разказа на Диарбекирлията обаче Георги Бенковски разбра, че не трябва да се държи отговорно населението на Заара, а че за неговата първа несполука има само едни виновници!… Той веднага изказа своето мнение:

— Ако водителите на въстанието не са успели да повдигнат населението на всеобщо въстание, това показва, че въстанието не е било така добре организирано, за каквото ние го имахме! А бесилките в Заара, на които сега се люлеят невинни патриоти, потвърждават още по-добре това заключение.

— В революционните работи — спокойно отвърна Стоян Диарбекирлията — и на най-добрите може да се случи такова нещо.

Георги Бенковски нищо не възрази, но от този ден той стана от само себе си по-предпазлив към околните, както и по-наблюдателен към тях. Него никой и за нищо не питаше в народните работи, затуй той можеше да си дава сметка само пред себе си. Народните хора не бяха вече за него един и същи образ, написан върху златна икона. Той започна да ги различава един от друг и да ги преценява според своите разбирания.

Един ден Георги Бенковски се реши да отиде и погледне в лицето Любен Каравелов, но последният се беше заключил вече и закрепостил в своята печатница. Никой не пускаше при себе си, сякаш нищо не искаше вече да чуе за „Свобода“ и „Независимост“. Тия две негови горди знамена бяха свалени и прибрани. На тяхно място се развяваше нов байрак, който носеше надпис:

„Знание“.

Ала Георги Бенковски не искаше да знае за такъв байрак. Той жалеше само за Комитета, за това всевластно на българския народ божество, което „можеше всичко и разпореждаше всички на живот или смърт“.

Първият негов разпоредител Любен Каравелов го бе напуснал вече, сам изоставен от своите другари. Неговата самота изглеждаше почти зловеща, защото бе станала застрашителна за тия, които го бяха напуснали.

Георги Бенковски отиде при Христо Ботев, който също бе напуснал Комитета като негов председател.

„Всички се лъжат, ако мислят, че и аз ще се затворя в своята печатница! — каза той. — Народът не си е казал още думата!…“

Георги Бенковски се върна опечален при народните хора и запита:

— Ее, какво ще правим ние сега, щом двамата водачи разтуриха Комитета?