Яна Язова
Бенковски (137)

6. Мацко

Хвърковатата чета в пълно мълчание и с наведени глави отново мина край Червения сипей, под който бяха заровени вече в дълбоки братски могили избитите затворници. Върху тия могили бяха натрупани каменни късове от изоставената каменоломна.

Когато излязоха на пътя за Акаджик, сред една малка горица, току пред самия авангард изскокна едно нещо жълто, свито на кълбо върху гърба на неоседлан, измършавял до умиране кон. Това нещо накара и осемте конника да отскокнат назад. Когато това жълто кълбо се разви пред очите им, тоест когато това нещо, свито върху гърба на умиращия кон, се изправи, всички с удивление видяха пред себе си човек. Този човек бе до кръста гол, а от кръста надолу облечен само в разядени от времето дрипи, които оставяха непокрити босите му, изранени нозе. Този полугол конник си имаше завързан за кръста един ръждив пищовец без кремък, който се жълтееше отдалече, а още и едно поясче, което, макар и пожълтяло като останалите по бедрата му дрипици, още можеше да се нарече здраво. С това поясче той се държеше вързан за врата на умирющия кон. И конят, и конникът, завързани един за друг, изглеждаха току-що отскокнали от прага на смъртта, тоест изглеждаха избягнали страшния праг в последния миг, когато са съгледали пред себе си конната чета.

Когато полуголият конник вдигна главата си от врата на коня срещу стъписаната конница, всички видяха едно лице на старче, или на дете, с коса подобно избелели сламки, разпилени от един център по всички посоки на главата, с една кожа останала само жълти луспици и с едни очи — сам мрак, — които обаче, угасвайки, искаха да си посмигнат дяволито.

Това странно същество е било описвано така: „С огнива да цъкнеш наоколо му, щеше да пламне като прахан.“

В този миг, в който първите конни редици се стъписаха срещу него и подскочиха назад, това дете-старче, този дух от ада, това нещо призрачно и невероятно за гледане вдигна нагоре двете си сухи като жили ръце и викна сърцераздирателно:

— Да живее свободна България!

И като викна това, строполи се безжизнено по лицето си на земята.

Когато го свестиха, старото дете видя над себе си един рус и светъл мъж, облечен като войвода или княз с поглед на ястреб. Той обаче не го гледаше хищно, а с любов и състрадание. Замъглените му от смъртта очи в същия миг се проясниха, в тях се възвърна нещо като спомен, а този спомен се превърна в образ, също тъй рус, опален от слънцето, с ястребови очи.

— Ах, Добри войвода! — викна той радостно. — Пак да се видим след толкова години!…

Русият мъж смръщи вежди и сега старото дете ясно видя, че това не е Добри. Повдигна се на охлузгания си лакът, смигна му с едното си око и се помъчи да му подсвирне. — Я гледай ти!… — викна то, като се изправи седнало в тревата. — Че аз изглежда да съм попримрял! А това не ми се е случвало през целия ми живот. Сигурно ми е дошло от радост. Здравейте, български юнаци!…

Ти откъде знаеш, че ние сме български юнаци! — Запита го русият мъж, внимателно загледан в него.

— По лъвовете на калпаците ви — ухили се старото дете, като още веднъж му смигна с око. — А още и по това, каквото са си бърборали сутрин гаргите по черните клони и слугите на Луцифера около казаните с врелия катран. Много нещо може да се научи, додето те мушкат с вилите си грешниците в тази душеспасителна каша.

Какво оставяте да ви залъгва и да ви бърбори този нехранимайко! — подвикна Тодор Хайдутина, който беше в авангарда и едва бе успял да се закрепи върху гърба на своя кон, когато този полугол дявол бе изскокнал из гората. Хайдутувал 30 години из Рила, той не бе научен да язди и още не можеше да забрави уплахата, която бе изпитал при внезапното издигане върху задницата на коня.

— Той не вярва — засмя се старото дете, — че аз познавам Луцифера и душеспасителните каши… Чичко, аз съм калугерски възпитаник.

— Я по-добре ни отговори, ти какво търсиш тук в гората! — викна ядосано Хайдутина.

— Чаках да пристигнете — отвърна старчето, като се олюля, но скочи и ловко се задържа върху тънките си като свирки нозе, — искам да дойда с вас в Балкана… Турци искам да коля!…

— А отде си ти и как се казваш? — продължи строгия си разпит Тодор Хайдутина.

— Виж, чичко, нито на туй, нито на онуй мога да ти отговоря. Ти не си изповедник…

— Всеки хайдутин е изповедник в гората — невъзмутимо отвърна старият. — Отговаряй, да не си откраднал нещо, да не си избягал?

Ако ме погледнеш по-добре, ще видиш и сам, че нищо не съм откраднал — ухили се голото старче, а после, като стана, сериозно добави: — Този кон наистина не е мой, взел съм го назаем от смъртта. Тя го беше оставила край гората и вярвам той да не излезе от нея. Оръжието си намерих захвърлено на пътя. То сега не струва много нещо, но надявам се, че там, където отиваме, вие си имате майстори, които с охота ще ми го поправят. А на въпроса ти дали съм избягал, избягал съм наистина, но откъде, не ме карай да ти казвам. Зъбите ще ти окапят като от шуга, ако идеш да ме обадиш на старите ми чорбаджии…

Бенковски войвода не изпущаше из очи това старо, парцаливо кречетало, това дете, което имаше още куража дяволски да се шегува с окаяното положение, в което се намираше. При последните му думи в усмивката му като изтърван звяр се показа ужасът, но старчето тутакси подсвирна и тръсна безцветните сламки по всички посоки върху главата си. Изведнъж тия безцветни сламки, станали твърди от кръв и пот, това съсухрено детско лице, тия очи дебнещи, вцепенени дори и тогава, когато дяволито намигаха, тия изсъхнали устни, охлузгани лакти, нозе и ръце, останали само жили, и скелет, поддържан само от кожа, тия дрипици, останали само около бедрата, всички тия белези, събрани вкупом у старото дете, му се сториха виждани твърде наскоро. Тази сутрин той доволно им се бе нагледал в труповете на избитите затворници в изоставената каменоломна под Червения сипей. И в тъмнините на ада той би различил вече тия черти. Възможно ли бе да ги види на дневна светлина и да не ги познае? Ала наистина ли виждаше той пред себе си един беглец от оня ад? И как е било възможно да стане това?…

В същото време той чу ядосания глас на Тодор Хайдутина, който казваше на момчето:

Качвай се на крантата си и се връщай назад!… Много си малък, за да дойдеш с нас!

Старото човече изведнъж се хвърли да целува ръцете на въоръжените мустакати мъже, които се смееха около него и го закачаха от всички страни.

— Моля ви се, чичо! — викаше то с плач, който вече изглеждаше истински. — Аз ще ви нося водица, ще ви слушам, където ме проводите!

— Оставете го да дойде с нас! — обади се Бенковски войвода. — Под тия скъсани дрипи може би да се крие нещо!…

Веднага старото дете получи въстаническо облекло. То се състоеше на първо време от риза и без мярка широка въстаническа куртка. Донесоха му и храна, каквато се даваше на всеки възрастен мъж въстаник.

То захапа алчно сухия комат, който му подадоха в ръка, и без да гледа на това, което стискаше в другата, направи няколко несигурни разкрача, олюля се, огледа се, разсмя се… После размаха на две страни широките ръкави на куртката си като крила на смешно разскубана птица и хукна да тича напред по пътя на четата.

Бенковски войвода поклати печално глава. Можеха ли да го излъжат няколкото несигурни разкрача на тия изсъхнали нозе, останали само жили? Това бяха стъпки на нозе, свикнали да носят окови. Не видя ли той как те опитаха дали са свободни?… Това олюляване, това оглеждане, това полетяване с неудържима сила напред?… Не бе ли това изнемогващият от жажда, чул гласа на извора? Осъденият на смърт, видял през нощта отворени вратите на затвора?… Цялата тази вихрушка от дрипи, от изсъхнала кожа, полустопени кости и жили, която търчеше пред четата, нима не викаше: „Свобода, свобода, свобода!…“

Как така ще го оставим да върви с нас? — продължаваше да мърмори Тодор Хайдутина, когато вече внимателно яздеше своя кон край канавката на пътя. — Никой не го знае кой е, откъде е. Име дори няма!

— Не се грижи, дядо Тодоре, име лесно ще му се намери! — провикнаха се весело зад него момчетата. — Ще го кръстим Мацко! Мацко!

Привечер, когато Хвърковатата чета бе излязла вече от Ветрен и пое пътя за Еледжик, от една нива край пътя току пред нозете на авангарда с вик изскокна едно истинско плашило, което размаха широките ръкави на дрехата си пред муцуните на конете.

Това беше Мацко.

Конете се вдигнаха на задните си крака и зацвилиха. Калпаци и оръжия изпопадаха на земята. Тодор Хайдутина се тръсна по гърба си на земята и навири нозе. Бидейки опитен, когато усетеше под себе си твърда почва, той, още по гърба си, грабна тънката си като гега пушка и я насочи срещу Мацка.

— Дръжте го кучия син! — викна той на момчетата от авангарда, но в това време една сръчна ръка дръпна пушката му и тя изгърмя нахалост. Старият харамия обърна ядосано глава, но веднага свали пушката си при нозе. Зад него стоеше войводата.

Други път без моя заповед да не стреляш! — каза строго той. Погледът му се отправи към Мацка.

— Бях позаспал в нивата — презглава се заоправя Мацко. — Когато конницата настъпи, събудил съм се внезапно и какво да правя от радост?… Поизвикал съм!…

— Ще вървиш отсега нататъка около мен, за да те наблюдавам! — заповяда войводата.

Мацко покорно наведе глава и тръгна до стремето на сивия му кон.

— Искаш ли да ти се даде и на тебе кон да пояздиш? — запита по едно време Бенковски войвода.

— Не, благодаря ти, войводо — отвърна Мацко, като въздъхна с пълни гърди. — Аз отдавна чувствам нужда да повървя…

И като хвърли бърз поглед върху мършавите си гърди и нозе, прибави полуусмихнат: — Поотслабнал съм напоследък.

— Да, не изглежда да си бил хранен много добре — съгласи се войводата.

— Напоследък, кажи-речи, и съвсем не са ме хранили — призна Мацко.

— Защо? У турци ли слугуваше?

— При турци бях, войводо, но не слугувах, а лежах…

Бенковски войвода продължи да язди мълчаливо по пътя.

— Ще имаш ли доверие, дете, само на мен да кажеш, откъде идеш? — запита го най-сетне той с горест.

— Че защо да не ти кажа, войводо? — отвърна тихо Мацко, с глава завряна в стремето му. — Ти се показа добър към мене. Застъпи се да ме оставят в твоята чета…

Но понеже той не прибави нищо повече и си заподскача мълчаливо по пътя, Бенковски войвода отново запита:

— Е, откъде идеш?

— Кажи-речи, отдето идеш и ти — отвърна Мацко. — Аз излязох от това място, когато ти влезе.

— Че кое беше това място? Аз на много места сега влизам.

— Ако ти кажа, ти няма да повярваш — засмя се Мацко, като вдигна към него очи. В тоя миг очите му станаха отново стари, страдалчески, отново умирающи, като ония каквито той имаше в гората.

— Кажи да видим, може да ти повярвам — също така тихо отвърна Бенковски войвода, като се наведе над него и наблегна върху стремето.

— Това място е каменоломната!… — прошепна в ухото му Мацко.

Бенковски войвода бавно се изправи на седлото. Дълго време двамата мълчаливо вървяха един до друг. Мацко — стиснал със сухата си ръчичка стремето на коня, а той — изправен на седлото, загледан в далечината на пътя.

— Повярва ли ми? — по едно време запита старото дете.

— Повярвах ти, Мацко — отвърна войводата. — Аз те познах още там, в гората, когато се застъпих за тебе…

— Да — замислено отвърна момчето. — А моето име не е Мацко. Аз се казвам Никола. Никола Деличов^[1]… Или само Делича.

— Момчетата те кръстиха Мацко — каза войводата — и аз ще се обръщам към тебе с това име, с което те нарича четата. Ти искаш само аз да зная истинското ти име, нали?

— Аз съм осъден до живот — отвърна Мацко. — А от тази нощ вече съм и мъртъв…

— Да — съгласи се войводата. — Ти, Никола Деличов, лежиш сега в каменоломната под Червения сипей. А как Мацко излезе оттам?… Мое момче, питам те, как можа да се измъкнеш от оня ад?

По силата на един стар навик — отвърна развеселен Мацко. — Той ми помага да избягвам всеки удар в гърба, а именно с най-голяма бързина и най-неочаквано за нападателя да се просвам по корем на земята.

Веднъж един опитен хайдутин, когото ядосвах и много искаше да ме ритне по задника, след един такъв несполучлив опит, ми каза: „Делич, тебе или никой не те е бил и не те е ритал, защото не е могъл, или много са те били и са те ритали, че си се научил да си пазиш гърба.“

Бенковски войвода се усмихна ласкаво. Угасването на светлината и бавното посивяване на въздуха около тях правеше Мацковото лице вече не тъй набръчкано и старо. Чертите на изнурението и ужаса се покриваха от чертите на детинщината и дяволитата закачливост. Все пак, когато отново трябваше да си припомни ужасните преживелици на изминалата нощ, Мацко неусетно се притисна към крака на войводата и продължи шепнешком:

— Когато ни свалиха веригите… разбрах!… Намирах се в центъра… в най-гъстия куп… срещу който бяха дадени залповете. Трябваше да преброя до секунда… Трябваше на всяка цена да улуча… И аз се намерих прострян по корем на земята, когато над мене и около мене нападаха надупчени с куршуми моите другари. Само няколко мига, и топла кръв ме обля целия. Кръв намокри под мене земята и потече по корема ми… Какво бързо нещо било човешката кръв!… Колко бързо излизала от човека!… Затрупан вече отдолу, аз чувах нова стрелба… Сечене с ножове на живи ръце… Удряне с камъни по живи глави… Стенания и рев.

— Дете!… — прошепна над главата му войводата. Мацко събра сили в гърдите си и въздъхна. Дълго време той вървя мълчаливо, като си подрипваше от единия бос крак на друг.

Когато най-сетне всичко замлъкна и зверовете извлякоха нашите вериги вън от каменоломната, аз изпълзях от моя покрив, който, не мога да се оплача, много ме топлеше. Но навън, ох… ох!… Бе ужасен студ!… Пък аз бях съблечен вече гол, такъв, какъвто ме намери в гората!… А да знаеш, войводо, ако ти се случи, не дай Боже, нощно време да лазиш между труповете на своите избити другари, трябва непременно да си топло облечен, защото студът се увеличава хилядократно. Зъбите ти започват да тракат като воденични камъни. Прилазих до края на каменоломната и се спуснах в деренцето до една речица. Там се поизмих от кръвта и дочаках да съмне… Поизмих се от кръвта… но накъде да тръгна?… Накъде можех да вървя такъв?… Нямаше ли да ме хванат отново турците?

Тогава чух голям шум и тропане на копита. Различих гласове… долових думи… разбрах, че българи идат към каменоломната. Прилазих отново до камъните и видях юнаци с лъвове на калпаците!… Веднага разбрах, че вие сте българските въстаници. С вас заптиите всяка сутрин ни плашеха в пловдивския затвор. В България имало всеобщо въстание. Затуй бяхме и ние извадени от затвора и доведени на последната станция край каменоломната, за да бъдем избити.

Не можех да се покажа такъв в селото, но започнах да ви дебна, за да разбера накъде ще вървите и какъв е вашият път. Тъй само можах да ви срещна в гората…

— За какво провинение си осъждан на доживотен затвор? — запита подир дълго мълчание Георги Бенковски.

— Участвах в четата на Добри войвода.

— Този, за когото ме взе в гората ли?

— Да, ти ми се присъни… За един миг бях забравил, че Добри войвода е мъртъв отреди години. Пронизан в Средна гора с куршум в гърдите… Че в неговите джобове се е намерил в списък и моето име… За тоя списък аз гних тия пет години в пловдивския затвор и най-сетне паднах мъртъв в каменоломната…

— Но какъв хайдутин си бил ти в четата на Добри? — учуди се Бенковски войвода. — Че тогава ти си бил още дете…

— Да — съгласи се Мацко. — Бях дете, когато станах хайдутин. Бях момък, когато влязох в затвора. А сега, когато излязох на свобода — съм старец!