Яна Язова
Бенковски (238)

30. Унищожението на Гиновия род

Старецът не бе виждал сина си от девет дена и едва го позна. Не го позна заради това, че бе разпокъсан, на много места превързван, навсякъде окървавен, от глава до пети опушен, като че ли е горял на огън, изподраскан, като че ли с ръцете си е отбивал глутници, с очи, които повече нямаха поглед, хладнокръвен сред зловещата и сърцераздирателна врява, която се бе издигнала заедно с него отдолу, като че ли бе оглушал, безмълвен, като че ли бе загубил гласа си. Не за това, че той бе загубил борбата. А себе си. От него изглеждаше да е останал само един револвер, който имаше да стиска още в здравата си ръка.

Такъв страховит го посрещна и жена му Гюрга.

Тя продължаваше да крие в своите широки скути главичките на своите малки деца. Те се гушеха едно до друго, както в гнездото се притискат главите на уплашените пилци. Двегодишният Иван скимтеше в дъното на това гнездо, но когато зърна главата на баща си, наведена над него, прекъсна своя хленч и гукна радостно: „Тати!…“

В присъствието на баща си никое дете не можеше да се страхува от гърмежи, от чужди писъци, от плачове.

Двете дълги руси плитки на шестгодишната Йорданка се бяха разбъркали с чорлавите къдри на чернооката Галина. Сълзите на двете сестри се бяха размесили тъй, че Галина, като триеше своите сълзи, търкаше с ръка лицето на Йорданка и повтаряше: „Не е много страшно, како! Не плачи!…“

Георги седеше свит надве до майка си, намръщен от страх, с лице, което бе сгушил на нейното рамо. Само Димитър седеше настрани, с крака, свити под себе си, както винаги „потънал в размишление“, без да загуби този израз дори и сега, когато силен страх бе направил свито като юмрук, потопен в синилка, неговото младо лице.

С бърз поглед, който бълнуваше, Спас Гинов изгледа едно подир друго своите деца. Внезапно той повдигна най-малкия, Иван, от дъното на майчините му скути, притисна го силно на окървавените си гърди, целуна горещо розовото му личице, като че ли с тази целувка, дадена нему, можеше да целуне всичките свои деца, постави го отново в топлото му гнездо и отстъпи назад.

Гюрга, с лице останало без кръв и гърди останали без дихание, продължаваше да стои с изправен кръст и да варди в скута си своите рожби.

— Чуеш ли какво става долу?… — запита изведнъж Спас. — Всичките ни роднини са вече изклани, простреляни, мъртви… Искаш ли и ти да видиш децата си сечени на късове пред нашите очи?… Искаш ли да видиш себе си опозорена, останала без закрилата на съпруга си, без любовта на своите малки?… Или искаш да умреш?…

Гюрга го гледаше като окаменяла с главите на малките си рожби в своите скути. Той разбра, че от нея не може вече да получи отговор.

Очите му се обърнаха към Димитра, който седеше замислен настрана и го гледаше въпросително, като че ли размишляваше върху неговите думи. Сякаш се подготовляваше вътрешно за онова още по-страшно, което трябваше да настъпи. Той внезапно вдигна здравата си ръка и изпразни револвера си в неговите гърди.

Ръката на вкаменилата Гюрга веднага отскочи, протегна се към Димитра и хвана своето момче. Ала в това време Георги, изгорен в гърдите, писна до нея, от устните му бликна алена струя кръв подобно водоскок. Той се сви надве и падна върху рамото й, като цяло го обля в кърви.

Спас Гинов бе обърнал вече страшните си очи към примрелите две свои момиченца Йорданка и Галина. Сплели тънките си ръце в скутите на майка си, те се бяха загледали в него, без да разбират той какво прави. Техните образи бяха вцепенени от ужас. Писъците долу обаче му рисуваха други образи: нежните им крехки тела — осквернени, разпокъсани на части, русите им плитки и черните им къдри развявани по войнишките щикове, писъците им — тяхно наслаждение, сълзите и молбите им — най-сладко ястие и питие. Той насочи оръжието си в слабите гърди на Галина. Куршумът мина през ръката на Йорданка, която вече бе посегнала към сестрините си гърди. Тя писна и дръпна ранената ръка под себе си, но друг куршум намери свития й гръб…

Гюрга, наранена в утробата си от два куршума, усети как двете главички — русата и черната — се свлякоха като два камъка, натрупани един върху други в дъното на нейните скути. Малкият Иван бе млъкнал като улучено от камък птиче. Неговата окървавена глава се бе отъркулила под главите на сестрите му.

Спас Гинов погледна жена си Гюрга. Те бяха останали сами…

Някога легендарната царица на Фригия Ниоба, когато видяла седемте си деца избити от стрелите на Аполона, окаменяла от ужас и се превърнала в скала. В такава скала се бе превърнала и Гюрга Гинова, с главите на мъртвите си рожби, напълнили нейните скути. Тя го гледаше, но не се прощаваше с него нито с дума, нито с поглед. Чувствата бяха изтекли вече от окаменялото й тяло заедно с кръвта на нейните деца.

Един кратък гръм разтърси широкото и топло гнездо, където спяха тия деца, и то се притисна от нещо ново, съборено, което го бе крепило досега. Майката на пилците бе паднала върху него.