Яна Язова
Бенковски (235)

27. Прибиране в крепостта

Пръв пристигна от барикадата в Цачовото кафене Иван Натев, който носеше оръжията на Никола Иванов-Колакман. Още на вратата той ги сложи в ръцете на младия Апостол Рупчев, за да ги предаде на неговите близки, и веднага се качи горе на камбанарията.

Тази камбанария до неговата къща, която беше близо до черковата, бе кула. Ако къщата бе крепостна стена, тя бе нейна бойница…

Когато въстаниците от двете барикади се бяха прибрали в двете последни останали сгради — Гиновата яхана и неговата къща, — тя му се стори все още недостатъчно защитена. Затуй той се качи в черковната камбанария, да я наблюдава и пази отгоре.

В камбанарията, между чувалите брашно и камбаните, той намери залегнали с пушки в ръце Апостол Христов и Стойчо Манастирски.

— Какво чакате? — викна Иван Натев. — Топът до камбанарията ли да стигне?

И като залегна зад голямата камбана, той насочи пушката си към черковището.

— Ти виждал ли си запаленото кандило на Манастирски камък? — запита Стойчо Манастирски.

— Не съм го виждал!

— Ее, пък аз съм го виждал и пак не мога да видя какво става в черковището „Света Неделя“.

Но в това време пушката в ръцете на Иван Натев гръмна и Апостол Христов подскочи из своето прикритие, като се развика колкото му глас държи:

— Топчията е ударен! Топчията е ударен!…

Стойчо Манастирски също скочи на нозе и погледна към „Света Неделя“, за да се увери с очите си.

— Господине — обърна се той към Иван Натев, — ти наистина си умерил топчията!… Ее, защо ми казваше тогава, че не си видял кандилото пред Манастирски камък?

— По-рано не съм имал тия очи, които сега мъката ми дава! — отвърна Иван Натев, като се приготви и вдигна пушката си втори път.

— Стой! — викна Апостол Христов. — Искам да се премеря и аз! Около топа на черковището се забеляза изведнъж голямо оживление. Едни войници изнисаха на ръце ударения топчия, а други се бяха навалили около оръдието и го приготовляваха бързо за нова стрелба. Движението им около стоманеното чудовище, което непрестанно бе бълвало огън и сеяло смърт, издаваше яростта им.

Апостол Христов гръмна. Вторият топчия, който се тъкмеше зад топа, се хвана за глава и додето наоколо му да го поемат, загуби се на земята.

— И вторият топчия падна! Сгромоляса се! — завикаха и тримата другари в камбанарията.

— Дай на мен! Редът е мой! — развика се Стойчо Манастирски. В бързината, додето войниците изнасяха на ръце втората дадена от тях жертва, пушката му прогърмя от камбанарията, но улучи не някой топчия, а един кон.

— Пусто да остане! — провикна се той. — При толкова турци — един кон!

Когато вдигна пушката си втори път да гърми, и тримата видяха как войниците презглава извличаха топа зад големите брястове.

В това време както Гиновата яхана, тъй и Натевата къща се видоха заобиколени отвред от башибозуците, които извираха като че ли от пламъците на околните къщи. За куршуми те сякаш имаха техните искри, за димна завеса на атаката си — техните пушеци. За един миг гърмежите им изпълниха цялата околност като буря.

Иван Натев извика със силен глас и нетърпелив, възмутен, се провисна вън от камбанарията. Пред очите му се извършваше нещо ужасно. Въстаниците изоставяха неговия дом, Гиновата яхана и навлизаха в черковния двор. В същия миг двете сгради, на които покривите и стените на много места светулкаха като решето, продупчени от куршумите, пламнаха от всички страни.

— Защо палите?… Защо палите?… — развика се Иван Натев, надвиснал наполовина от камбанарията. От стаята на сестра му Велика, в която тя държеше своята богата прикя, избухнаха гъсти черни кълбета дим, размесени с кървавочервени езици, които съскаха, като че ли разтапяха вътре купове злато. На едно осемнайсетгодишно момиче бяха пламнали не само златните гривни и златни нанизи, сребърните колани на кръста и свилените ризи, но бяха пламнали заедно с копринените тънки була моминските блянове и надежди, каквито Велика имаше повече от другите девойки, защото бе най-галената рожба на Натевия род.

Старият дървен материал на къщата се обхвана от пламъците, които се сключиха и извисиха над целия покрив.

Спас Гинов, който излизаше последен от своята яхана и носеше пушката си в ранената ръка, вдигна главата си, опушена, накървавена през челото, и му отговори:

— Невъзможно е по-нататък да ги задържим! А пък ако не ги подпалим, турците ще ги завземат и ще стрелят от тях в черковния двор!

Подир него мълчаливо влизаше Кочо Чистеменски, който носеше на рамото си своята пушка, а в ръка пушката на Атанас Хаджитилев.

Кочо не бърбореше вече, не се смееше, не ругаеше. Кочо бе млъкнал! Той замлъкна в онзи миг, когато чу в първата барикада да се разнася сърцераздирателният глас на един читак, който викаше: „Големият даскал, баш комитата Петър Бонев, е убит!…“

Неговото замлъкване, настъпило внезапно подир гръмогласието му, което щедро разпиляваше шеги и ругатни из цялата барикада, размесени със заповеди, които се отнасяха до „глупавите“, които не се сещаха как да се изхитри врагът, с насърчавания, които развеселяваха дори и лицето на смъртта, разнообразяван с лични примери на храброст, които превръщаха и най-страшните врагове в посмешища, това замлъкване порази защитниците на барикадата, като че ли изведнъж бяха оглушали.

Всички трябваше да си припомнят, че Кочо Чистеменски, пловдивският кундурджия, бе някакъв си чужденец, който бе дошъл да се бие с Петър Бонев в неговата Перущица. Досега те малко бяха помислили за това.

Ала най-лошото бе, че смъртта на Петър Бонев, която бе тяхна голяма загуба, тон я прие като своя лична жертва.

Неговото замлъкване бе замлъкването на чужденец, който не можеше да сподели с тях своята злочестина.

Отначало неговото замлъкване бе трогателно.

Дошъл от любов да се бие, той гледаше през една дупка между натрупаните камъни към занемялата втора барикада.

Когато я видя обхваната от пламъци, които изгаряха останките на неговия приятел, мълчанието му стана съдбоносно.

Когато пълчищата, струпани около втората барикада, с ревове на яростно разочарование отстъпиха от нейните пламнали стени, зад които изгаряше драгоценният труп, и се нахвърлиха върху нейната посестрима — първата барикада, която бе негова длъжност да брани, — неговото замлъкване стана ужасно.

То бе не само мълчание на първата барикада, бе насърчение на неприятеля. Вълците бяха надушили затворените овци. Стените на барикадата се превръщаха в плет на кошара. Неотвръщането стана уплаха. Вцепенението можеше да се вземе за разкаяние. Мълчанието — за гибел.

Така започна отстъплението от първата барикада, подпалването на Цачовото кафене, предаването на последните развалини, които се съпротивляваха на пещерския път.

— Кочо!… — викаха защитниците, за да го събудят. Иван Натев ги накара да изгърмят зад гърба му залпом към налитащия враг.

Тогава пловдивският кундурджия стана от мястото, през което наблюдаваше отсреща огнената клада. Всички видяха как сълзите на черни вади се стичаха по опушеното му и накървавено лице. Това беше краят.

Като видя сега Кочо кундурджията пак тъй мълчешком да влиза с оръжията си в ръце в двора на „Свети Архангел“, Иван Натев си каза: „Положението наистина става много лошо…“

Това бяха мигновени мисли и впечатления, които появяването на Спас Гинов и Кочо Чистеменски, пламъците, които избухнаха от покрива на неговата къща и Гиновата яхана, бяха хвърлили като искри в неговата душа. Но тия мигновени искри, на които бе съдено да бъдат последни светлини в живота му, тозчас бидоха грабнати, разкъсани и унищожени от една вихрушка, която избухна с оглушителен трясък и превърна камбанарията в огнен кратер.

„Клепалото ся облече в пламък“ — си е припомнювал подир много години един очевидец. А Иван Натев, който бе издаден наполовина от камбанарията, да гледа как изгаря родната му къща, бе мигновено разкъсан на две половини, една от които падна овъглена в черковния двор.

Иван Хаджитилев, който в това време излизаше от черковния притвор, видя две неща: брата на жена си Божия, своя шурей Иван Натев, разкъсан наполовина в камбанарията да пада сред пламъци на двора. И пушката на брата си Атанаса в ръката на чужденеца Кочо Чистеменски, който влизаше в притвора. Атанасовият патрондаш бе преметнат през едното му рамо.

Иван Хаджитилев се разрида и разпери ръцете си срещу него.

— Дай ми ги! — каза той. — Тия са братовите ми!…

Кочо Чистеменски не се възпротиви, не се провикна, както бе сторил на барикадата: „Братовите ти ли?… Че на мене още ми трябват!…“

— Тъй ли?… — каза той разсеяно и му ги подаде.