Яна Язова
Бенковски (243)

3. Пазители на керваните

Ако Васил Петлешков бе съгледал дългите шест кервана, които се бяха проточили от съседните села към Брацигово, още по-добре ги видяха въоръжените черкези и башибозуци на читак Ахмед от Пазарджик и на Ахмед ага Барутанлията, накацали вече по околните височини.

— Това са селяните от Димитриево! — провикна се мургав знаменосец, подпрял червения си байрак на един висок камък. — Взимал съм овчи кожи от това село. Аллах види как комити и разбойници бързат да се приберат в купом в Брацигово! Да им отрежем пътя или да ги пуснем да вървят?

— Да им отрежем пътя! — ревнаха стотици прегракнали от ярост гърла и шарените антерии, елеци и гъжви се намятаха на конете.

— Стойте! — провикна се друг наблюдател. — С тях иде още едно село! Радилово! Радилово иде! Може ли да бием и двете села?

— Не виждаш ли, това са повечето жени и деца! Ония селяндури, дето водят конете и воловете, знаят ли да се бият?

— Който държи оръжие, знае и да се бие! — опита се да ги възпре за последен път гласът от навалицата, но подигравателно кикотене, което излезе размесено с хиляди ревове, заглуши неговото предупреждение.

— Ти не идвай с нас, щом се боиш от селяци с топчести куршуми като бобове! — завикаха му тия, които възсядаха последни врани коне.

— Към воденицата! Хе там… долу! — викна знаменосецът, издигна червения байрак с полумесеца и полетя напред.

В същото време Васил Петлешков, застанал пред три чети въстаници, внимателно наблюдаваше тяхното слизане от безлистната могила.

Страхът от господаря е навик. А навикът — душата на човека.

Повдигнатият юмрук срещу господаря е съдба. За да се наложи една съдба, нужни са свръхчовешки сили.

Бойното кръщение е най-голямото изпитание в живота на един войник. Ала в живота на един роб е подвиг.

Васил Петлешков възседна своя кон и се понесе по каменливия път. Когато го видяха напреде си, въстаниците се окуражиха и пришпориха коне да го настигнат.

— Ангеливият Георги от Радилово е с тях! — подвикнаха бодро някои момци. — Не се бойте! Юнак е той! Няма да им се даде!

— Да не изпоплашат жените и дечурлигата, джанъм! — додаде друг.

Ездата се усили.

Двата кервана бяха спрели вече край Стояновата воденица. Те бяха забелязали башибозушките пълчища, които на червени вълни се свличаха от могилата в дълбокото дере на реката. Тяхното спиране бе смайване и страх. Не знаеха какво да предприемат за своето спасение. Навлезли в дефилето на реката, те се намериха затворени в гърлото на звяра. Не можеха да обърнат тежко натоварените коли нямаше къде да изведат добитъка. Само току се сгъстиха и сгушиха зад неговите гърбове, свиха се и приклекнаха под неговите рога.

Смелият и ободряващ глас на радиловеца Георги Ангелиев, известен по своето юначество, се мъчеше да внесе спокойствие между тях. Той ги разпореждаше да се изместят зад воденицата и да нагазят в реката.

Дивашките ревове на башибозуците, които се свличаха по стръмното дере, като че ли идеха да връхлетят върху главите им.

В това време от дефилето нахлуха конници. Копитата на подкованите им коне избиха искри в камъните пред воденицата, но те не застанаха пред нея, а отлетяха към дерето. Отделни вистрели, последвани от смъртоносна пукотевица на две страни, ознаменува срещата на господари и роби, владетели и бунтовници, които се бяха дебнали един други с викове.

— Здравейте, брациговски юнаци! — викна френетически Георги Ангелиев и като забрави водачеството на радиловския керван, загърмя с пушката си и полетя подир конниците в дерето.

Този радиловец не знаеше, че в същия миг посочва себе си на цялото въстанало население, което единодушно ще го избере за главнокомандующ на всички въстанически сили в Брацигово.

Двата кервана, сгушени край Стояновата воденица, вслушани в непрестанните гърмежи, които изпълваха дерето, изглеждаха неподвижни, като че ли останали без душа.

Най-сетне те отново съгледаха на височината червените елеци и развеяни гъжви. Този път те бягаха нагоре подир полумесечния си байрак.

Дерето се изпълни вместо с гръмотевицата на куршумите с неудържимите възторжени викове на първата победа над врага.

Брациговските юнаци, зачервени, опушени, изпотени, със запъхтени гърди, но с викове на ликуване се завръщаха до дерето.

— Да живей! — викаха неудържимо те. — Да живей!

На другия ден нови чети заминаха по други два междуселски пътя. По тях се движеха тежко натоварените кервани на Козарско и Бяга. Когато настъпи денят да приберат село Розово, трите въстанически чети, изпратени от Брацигово, се удариха в Нерзето като в стена. На тази стена беше заседнал многоброен неприятел. Той гледаше надолу и като че ли броеше въстаниците един по един. Всеки куршум можеше да улучи една глава или прониже едни гърди.

Въстаниците завиха край гюловите градини и наклякаха в храстите. Първите разменени куршуми не можаха да улучат никого от тях, но и техните куршуми едва достигаха Нерзето.

Привечер и за двете чети стана ясно това, което казахме — че Незрето е стена, че зад тази стена остава Розово и че те не могат да я пробият с главата си.

Когато се върнаха в Брацигово, те научиха, че този ден са пристигнали нови башибозушки тълпи от Пещера и Пазарджик. Те носели знамена и вървели след главатарите си. С пристигането си веднага се нахвърлили върху Брацигово и се помъчили да завземат могилата на гробищата.

— Нима я взеха? — извикаха ужасени тия, които цял ден напразно бяха пушкали към другата могила Нерзето.

— О-хо, ще има да вземат! — отвърнаха гордо защитниците на гробищата. — На могилата ние сме курдисали три черешови и три брястови топа!