Яна Язова
Бенковски (252)

5. Козлодуй

На 3–4 км югоизточно от мястото, познато в най-новата българска история под името „Козлодуйски бряг“, имаше едно не твърде голямо блато, с вода гъста и зеленикавокафена. В нея бяха измирали хиляди зародиши на растителното богатство. Неговото зловоние бе убивало ония прекрасни и бързи създания на природата със сребърни люспи и тънки хриле, които напролет стремително го изпълваха с прииждането на Дунава.

Ала и това блато-гробница не бе само̀. То си имаше едно селище, към което нямаше никаква заслуга освен тая, че когато лятно време водите на Дунава се изтеглюваха в своето корито, то организираше гъсти ята от комари, които на сиви облаци връхлитаха на селото и караха жителите му от заход слънце да палят огньове под стрехите и прозорците на своите къщи. По улиците те се движеха тичешком, подскачайки като кози. Малките момченца и момиченца пък си служеха със зелени клончета, които размахваха в ръце и непрестанно шибаха по краката си.

Това село си имаше нужда от риба, но не отиваше да си налови от Дунава. Когато му се доискаше прохлада, то не отиваше да дири течащата вода. То нямаше нужда да види свят и не отиваше да погледа чуждите кораби, които минаваха всеки ден нагоре и надолу по голямата плавателна река. Едни се плъзгаха леко по водите й, а други пореха същите води стремително с гърдите си.

Жителите му никога не тръгваха да пътуват и не си правеха лодки. На това място и на този къс земя повечето от тях бяха пришълци, които нямаха свое отечество. С малцината българи бе размесена една сбирщина от куцовласи, цигани и татари. В тази сбирщина едната племенна група не разбираше и не заучаваше езика на другата. Мразеше и презираше боговете й. Тъпчеше нейните права и закони.

Тази сбирщина населяваше 500 ниски едноетажни къщи, заобиколени от дворове, лишени от зеленина, без сянката на овощни дървета. Между тях българските къщи се отличаваха със своите лозници и зашумели чардаци като оазиси всред пустиня. Но и в техните дворове не се виждаха засадени цветя, какъвто е обичаят по къщите на всички български села. Стопаните на такъв двор можеха да бъдат взети от цигани и татари на око, а няколко невинни стръка цвете можеха да донесат на непредпазливия стопанин безброй беди.

Сбирщината, която населяваше тия 500 къщи при блатото, си имаше обаче един общ закон, който почиташе и пред който се прекланяха всички. Това бе правото на силния. По силата на този закон въоръжените с тънки филинтри, дълги пищови, ножове и боздугани татари негласно биваха признавани за господари, циганите за техни помощници и съуправници, власите за чужденци, които са добре дошли, когато търговията им върви добре и плащат добри подкупи и данъци, а българите, каквото и да плащаха, биваха считани за роби.

В това село никой не бе дирил други права и никой не бе мислил за свобода.

Тази дума бе неизвестна, тъй като нито веднъж не бе влизала в словаря на племенните групи.

Това село се наричаше Козлодуй.

Историята понякога си прави шеги, като записва такива селища в своите златни страници. Имената на Бутан, Липница, Раличе, Борован, Баница и други са останали неизвестни за света, додето Козлодуй ще се хвали и произнася с трепетно благоговение за всички времена.

А това станало, понеже неговото население, което не почитало друг авторитет освен тиранията, случайно се намерило на пътя на идеала. Тъй то се удостоило първо да погледне в очи нещо, което не познавало — свободата!