Яна Язова
Бенковски (180)

4. Как един цар напусна своето царство…

Какво може да направи един добър цар, който обича народа си? Посветил е нему всичките си сили, мъдрост, опитност и след като е прекарал в бдение дни и нощи над неговата люлка, доживял е да я види в развалини и пламъци? Доживял е да види това, което е отглеждал и люлеел в нея, посечено, разкъсано, убито?…

Какво може да направи един войвода, който е загубил народните сили? Защото не е ли бил той светил никът, а народът — маслото, което се е вливало в него?

Когато елеят изтече, не угасва ли светил ни кът?

Едип цар заради това си е избождал очите и като слепец с тояга в ръка е тръгнал да напусне своето царство, на което бе донесъл безброй беди.

Бенковски войвода също тъй реши да тръгне на път и да напусне земята, на която донесе това страшно разорение.

Историята разправя, че и той като Едипа стигнал до онова отчаяние, което само любовта към народа и сърцето на добрия цар позволяват.

Когато неговите далматинци го намерили останал сам-самичък на Лисец, с поглед, впит в земята, вдаден в тежки размишления, започнали да го утешават с тия думи: „Стани, капитан! Недей се отчайва толкова! Не си ти виновен. Императори и генерали са били в по-лошо положение. Такива работи тъй стават…“

А Бенковски войвода им отвърнал с дълбоката на Едипа въздишка: „Оставете ме!… Изпразнете по-добре оръжията си отгоре ми, тук да умра! Не съм достоен аз вече да живея… С какви очи ще да погледна света?“

Но в един летопис ние четем следното:

Когато Бенковски войвода тръгнал от Лисец, погледнал за последен път своята бунтовна столица, която плавала в огън и кръв, и казал с просълзени очи:

— „Моята цел е постигната вече!… В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да се затвори!…“