Яна Язова
Бенковски (8)

8. Празникът на сестра Ефросиния

През тия дни сестра Ефросиния навърши 60 години. Тези години не бяха променили с нищо изпитите черти на нейното сухо калугерско лице и не бяха загасили пламъка на нейните искрени борчески очи. Тънките й бели устни си оставаха все още тъй здраво стиснати. Бъбривостта на тази възраст не ги бе заразила.

За да почетат сестра Ефросиния, сестрите устроиха в голямата трапезария на Горния метох добра гощавка. На тази гощавка те поканиха и някои приятелки на Ефросиния, монахини от Долния метох и метоха „Света Троица“.

Облечена празнично, с расо от най-тънко изпредена вълна, изтъкана върху стана на сестра Евлампия, госпожа Евпраксия седна този ден начело на голямата трапеза. Въпреки всички молби и протести сестра Ефросиния биде вдигната от купа на младите учителки, струпани на единия край на масата, и поставена на почетно място до дясната й ръка.

Тя седна скромно на определеното за нея място и като погледна от него пъстрата и шумна, пълна с хора трапеза, сви болезнено тънките си бели устни и наведе очи.

— Не трябваше… — за последен път каза тя виновно, — такъв труд за нищо!…

Това „нищо“ бе тя, сестра Ефросиния.

Госпожа Евпраксия се усмихна и сложи голямата си ръка на сухото й рамо.

— Сестро Ефросиния — каза тя гръмогласно, — днес ние сме се събрали да честваме не едно „нищо“, а една умна, предана другарка и добро сърце. А ти винаги си била умна и добра, защото и до днес мислиш, че хората са по-умни и по-добри от тебе!

Шумно одобрение изпълни цялата голяма стая. Сестра Ефросиния наведе още по-ниско главата си и стисна устни.

— Аз не съм заслужила такива високи думи — тихо каза тя, — но тъй като е прието да се казват на годишнина като моята похвали, то аз ще ги приема като мъка, която е в реда на нещата.

Дружен смях посрещна нейните думи и се разля по дължината на цялата пъстро украсена трапеза. Обедът започна. Ястията се поднасяха от младите послушници, придошли през последните години в Горния метох, а отлежали ароматни вина, приготвени с неоспоримо майсторство от сестра Теофания, бяха поставени в дълбоки делви по средата на масата. На гърлото на всяка делва бе закачена за разсипване на виното дълбока сребърна лъжица. В скоро време цялата трапеза се оживи. Започнаха да се издигат весели, смели и свободни смехове, размесени с глъчка. Още малко, и цялата трапезария на Горния метох забръмча като пчелен кошер. Сестрите станаха по-весели, но и по-безжалостни към сестра Ефросиния, която за първи път имаше празник в метоха.

Какво сме млъкнали, сестри мои? — скочи от мястото си сестра Мелания, като вдигна високо в ръката си голямата стъклена чаша, от която шущеше и пръскаше искри като шампанско някаква чудна кехлибарена течност. — На такъв празник трябват похвални слова!

— Браво, сестро Мелания! — извикаха цяла дружина женски гърла. Сестра Мелания приготовляваше в метоха този прочут из цяла България кехлибарен сок, познат под името „калоферски пелин“.

Тя обичаше от време на време да си кусва пелин. Тогава нейното продълговато и кротко лице порозовяваше, хрисимите й, неголеми кафени очи добиваха блясък и шеговитост. Сестрите обичаха да я гледат такава, защото любимото питие, което се разливаше по жилите й, правеше сестра Мелания хубава.

— Наздраве, сестро Ефросиния! — извика тя.

Сестра Ефросиния вдигна пълната си чаша, от която не бе куснала нито капчица, и се опита да се усмихне. Нейното свито тяло и стиснати устни подействаха изведнъж твърде, неблагоприятно на всички присъстващи. Та биваше ли човек хич да не може да се отпусне и повесели дори на своя празник?…

— Сестро Анисия! — викна сестра Мелания, на която се поиска още повече да подразни сестра Ефросиния. — Ела на помощ!… Стани и кажи, както подобава на такъв празник, едно прочувствено слово!

Сестра Анисия стана, като предъвкваше залъка си.

— Аз слово не съм се готвила да държа, не съм предупредена, сестро Мелания.

Но на такъв празник речите се почват с житие и битие. А ти непременно знаеш какво е, що е сестра Ефросиния!… Кажи го!

Неудържим смях заля от край до край цялата трапеза. Сестра Анисия се почувства незаслужено подиграна от развеселената немирница, намуси се и седна. Сестра Ефросиния плахо примига и погледна безпомощно госпожа Евпраксия:

— Това пък съвсем не трябва, госпожо, моля ви!… Откъде-накъде?… Та аз вече съм забравила коя съм… То е било толкова отдавна, че не заслужава да се говори за него…

Сестрите я чуха, че говори нещо, и възстановиха реда на масата. Сестра Мелания също седна, като остави чашата си. Но всички чуха само това, което бе казано с един тих, невесел и развълнуван глас: „Всичко е забравено отдавна… Това, което стои пред вас, то е всичко — сестра Ефросиния, учителка в Горния метох, и за нея не заслужава да се говори…“

Много от нейните другарки наведоха глава, защото знаеха нещичко из нейния живот, потулвано от самата нея из тъмните кътчета на забравата. Те знаеха, че всяко нейно дихание е било дълг и борба, а мълчанието — святост, но тя не им даваше повод да бъде почитана за това. Една, която знаеше и можеше да говори, бе игуменията Евпраксия, но тя не бе говорила никога за сестра Ефросиния. В този миг обаче тя стана. Настъпи мъртва тишина. Едни преглътнаха тъжни чувства, други чакаха да поправят лошото си настроение, което бяха добили от държането на сестра Ефросиния, трети бяха любопитни да чуят какво ще им каже госпожа Евпраксия.

— Наш дълг е — каза тя — да не искаме от сестра Ефросиния в деня на своята 60-годишнина да погази своята клетва, която е пазила свято 30 години в метоха. Прочее не питайте коя е била, защото тя се е клела да го забрави! Ако искате обаче толкова много да знаете нещо от нейния живот и да я чествате за това, припомнете си каква е била тя между нас!

Очите на всички сестри и на младите послушници, които бяха застанали на различни места из трапезарията, се отправиха крадешком към сухото и изпито лице на сестра Ефросиния, което бе наведено надолу. Какво особено можеше да се каже за нея и за нейния живот в манастира? Той бе зает с грижи за чуждите деца, които прииждаха ежедневно да се учат при нея. Техните родители обаче, които живееха в града, никога не идеха в метоха да й благодарят за това. Понякога сестрите се чудеха на спокойствието, с което сестра Ефросиния понасяше това поведение към своя труд. Туй ги ядосваше, а по някой път и възвеличаваше сестра Ефросиния пред техните очи, защото казано е: „Да се трудиш за общото благо, а да си неоценен и да се не огорчаваш за това — и то е безспорно едно величие.“

— Нашите спомени са нейната история — продължи с гръмовит глас госпожа Евпраксия. — Нашите спомени са нейна чест и слава. Сега аз ще ви разкажа моя спомен за сестра Ефросиния.

Това се случи преди пет години, когато Хаджи Димитър се би на Бузлуджа!… Двадесет и трима посечени, обезглавени и голи… двадесет и трима наши братя храбреци!… — гласът й затреперя и се прекъсна. Горчиви сълзи се показаха в очите на нейните слушателки, които бяха вдигнали глави и я гледаха с изненада. Техните очи казваха: „Госпожа Евпраксия проговори!…“

— Да, те лежаха — продължи госпожа Евпракси, — превърнати на трупове, след като се бяха били пет часа с турската войска… Те чакаха погребение. Казанлъшкият каймакамин бе дал заповед да бъдат опети от стария свещеник на село Хасът поп Иван. Помните, че тогава аз поисках съгласието на съвета, взехме със сестра Ефросиния всичкото бяло платно на сестра Евлампия, натъпкахме го в дисаги и торби и тръгнахме на път. Посрещнахме стареца поп Иван, когато излизаше от село Хасът, и поехме с него към Бузлуджа. Пътят бе една каменлива и много стръмна пътека, а товарът върху гърба на сестра Ефросиния не бе по нейните сили. Аз я гледах как тя пое този път, превита надве, под лъчите на горещото слънце, опънала врат под своя товар, изплезила език, запъхтяна и зачервена, но никакво оплакване не се чу от нейните устни.

Старият поп Иван, който не носеше нищо, бе разметнал расото си, белите му косми висяха над гърдите, едва се влачеше по стръмнините на Бузлуджа и всеки миг се готвеше да падне и да умре.

По едно време казах на сестра Ефросиния: „Метни торбата си на гърба ми!…“ А тя, без да поеме дъх, ми отговори: „Онези горе са се качвали не по-леко натоварени от нас, а след туй са удържали петчасов бой с цяла войска!…“

Старецът поп Иван, който дотогава се готвеше всеки миг да падне и да умре на пътя, като чу нейните думи, окуражи се, повдигна глава и каза: „Сестра Ефросиния говори много умно. Нейните думи са ободрителни за грешници като нас. Те са като извор за жаждущия в пустиня.“

Тогава аз му отговорих туй, което сега искам да кажа пред вас: „Сестра Ефросиния е един добър войник!“…

Бурно одобрение от всички страни прекъсна нейните думи. Тя почака да се възстанови тишината и отново подхвана:

— Те лежаха на Голините — равна, гориста поляна. Посечени, обезглавени, свършили една страшна битка.

Сестра Ефросиния не бе по-малко покрусена от нас. Но тя приготви юнаците, а когато поп Иван зачете заупокойната молитва, у нея бяха останали още сили и да му приглася.

Положихме юнаците в земята на Голините и тръгнахме да си вървим. Сестра Ефросиния и аз. Слязохме мълчешком от Бузлуджа. Аз не я похвалих тогава за извършеното дело и не й поблагодарих. Сега, като ви разказах този спомен, изплащам един стар дълг спрямо нея.

Всички монахини станаха на крака и почетоха сестра Ефросиния с дълбоко мълчание. Тя се просълзи, отри очите си и стана. Когато другарките й насядаха отново около масата, тя с големи усилия преглътна своето вълнение и каза:

— Туй, което извърших аз, беше много по-малко от онуй, което извърши госпожа Евпраксия… А и това малко нещо, което свърших там, не заслужава да ми се благодари за него… То беше мой дълг!

— О, Ефросинийо — извика госпожа Евпраксия с дълбоко развълнуван глас, — знай, че твоето смирение пред нашите очи днес те поставя на много по-високо място, отколкото всички твои достойнства!

Една стара поговорка казва, че както водата не се задържа на върховете, така и мъдростта не се намира у гордите!