Яна Язова
Бенковски (40)

15. Съдба^[1]

За първи път в къщата на персийския консул Гаврил чу думата съдба. Сурея произнесе тази дума с дълбок и трепетен глас, както я произнасяха всички азиатци. За първи път именно нейният дълбоко развълнуван глас произведе оня тласък, който отвори широко една врата в неговото незнание. Той помисли какво нещо е съдба. Той помисли туй, което мислеха азиатците, и душата му се изпълни с вълнение. Тая съдба, всевластна над човека, трябва да беше един жив бич, който свисти върху главата на всяка овца от божието стадо, за да върви тя по една очертана пътека. Никоя овца, според тях, не можеше да се отклони и попасе по своя воля настрани от пътя из обширните поляни на живота.

— У нас в Персия всеки знае добре това — проговори консулът. „Никой не може да избегне от съдбата си!“ Съществуват обаче сили, които могат да я променят към по-добро. Нима твоята покровителка Титигата не може да направи тъй, щото той да не отплува към своята родина, а да остане в Азия при тебе, о, Сурея?

— Не — отвърна със задушен глас Сурея, — защото духовете — покровители на неговия народ, й пречат.

Подир тия неразбрани думи настъпи пълно мълчание. Но и този, който ги слушаше зад тежката завеса, остана не по-малко изненадан от ония, които ги бяха чули в стаята.

— Какви духове?… — извика по едно време Мокгохор. — Защо досега ти не си ми казала това, за да знам с кого имам да се боря?

— Ти не можеш да се бориш с тях — отвърна с тиха усмивка Сурея. — Майка Титигата каза: „Аз нямам власт над тия духове, защото те живеят твърде далеч от мене…“

— Нашият народ знае — обади се по едно време консулът, — че за един гадател няма „далеч“ като място, а като духовно разстояние. Един гадател лесно може да преодолее всяко физическо пространство, но едно духовно разстояние никога! Това ще рече, че ония духове са или много по-горе, или много по-долу от нея. Но това за нас няма значение. „Далеч“ значи пълна невъзможност.

— Но защо на тия духове, дявол да ги вземе, им е потрябвал нашият добър търговец от Денизли? — извика вън от себе си Мокгохор.

Сурея помълча, после отговори нежно и бавно:

— Майка Титигата ми каза само това: „Покровителите на неговия народ са били много далеч няколкостотин години поред от неговата страна. Сега са се завърнали и свикват своите чеда.“

Цял превърнат в слух, Гаврил се боеше да не изтърве нито една дума. Удивителна разказвачка бе Сурея. Той се бе уверил в това още онази нощ, когато тя му разказваше за старата столица Бруса, която назоваваше „свой роден край“. Думите се изливаха от устните й като сладък меден извор. Защо сега нейните думи нараняваха като с остър нож сърцето му? Какви бяха тия „покровители“ на неговия народ и можеше ли да им вярва той? Как го викаха те, щом той не чуваше никакъв глас? Защо сърцето му биеше тъй, сякаш някаква тайна, дълго пазена, се разкриваше пред очите му? Това ли бе тайната на неговата съдба?

Едно нещо обаче звучеше като странна истина в думите на вещицата, а именно това, че покровителите на неговия народ са отсъствали няколкостотин години поред от неговата родина. Той най-добре знаеше, че това е истина, че неговият народ живее пет века в черно робство, изоставен от всяка помощ и закрила. Можеше ли той да повярва на вещицата, че помощта и закрилата най-сетне са дошли? Можеше ли да повярва, че българските синове се свикват от всички краища на света, че и той е станал нужен на своите, че трябва да излезе из тъмните пътища на Азия и да се върне при своя народ?

Когато консулът извеждаше двамата гости на парадната стълба, той съгледа своя гиздав гавазин да излита като вихрушка от задния двор на консулството, възседнал своя лъскав черен ат.

— Каква е пък сега тая негова лудория? — каза високо консулът. Той не можеше да помисли, че гавазинът по този начин напущаше завинаги неговия дом.