Яна Язова
Бенковски (256)

9. Когато пустинята оживява

Първото утро над родна земя поздрави с лъчите си Оходенския мост, през който с твърда войнишка стъпка преминуваха борците за свобода, известени на историята под името:

„Ботеви четници.“

Челните конници бяха преминали моста още по здрач и наближаваха вече село Баница.

В това време се случи именно туй, което описваме. Пустинята изведнъж оживя.

Никола Войновски водеше разтеглената в дълга колона по шосето чета и пресмяташе наум разстоянието, което бяха извървели от Дунава на 50 км и разстоянието, което им оставаше до Враца на 15 км. Пред него се белееха в утринната дрезгавина ниските дувари на българските и татарски къщи на Баница.

Изведнъж той подскочи върху седлото на коня си, разтърсен от един задружен гърмеж, който идеше не по-малко от 200 винчестери и белгийски шишанета наведнъж, и то към средата на колоната.

За един миг обърнал очи назад, той установи следното.

Първо: над малката горица от дясната страна на шосето, край която току-що бе минал, се издигаха бели облаци дим. И, второ: разпилените по шосето четници, с пушки в ръце вече тичаха към горичката. В същия миг и техният отговор се разнесе подобно една непрекъсната канонада, която оглушително заля цялата околност.

Подплашеният кон се вдигна под него на задните си крака, но той успя да го застави да се върне назад с няколко скока. Шосето, тежко натоварените с припаси и оръжия коли, наредени една подир друга, хендеците и трапищата наоколо, малките купчинки пръст, мравуняците, които бяха окелявили храстите, и дори къртичините бяха превърнати за един миг в окопи и блиндажи на едно истинско полесражение.

Когато барутният дим оредяваше на някое място, за да се сгъсти на друго, като някакво гъсто кълбо, което се търкаляше и намотаваше с прежда от сивобяла пара, между редките клонаци и тънките стволи на горичката се виждаха да пробягват черкезки чалми с големи и дълги пискюли на вратовете. Хендеците и траповете в това време издаваха блясъци като силно уголемените искри, скачащи нагоре и надолу към горичката сред общото задимяване и помрачаване на въздуха.

В същото време той видя из най-гъстия дим да израства една висока фигура, подобно призрак, да се хвърля на гърба на един не по-малко мъглив кон, в ръката с блеснала сабя, която се завъртя над главата му, с глас гръмовит и сърцераздирателен, в който той с ужас позна гласа на войводата.

— Бъдете готови, мои момчета! — викна той. — Нека покажем на тия чалмосани кучета, че ние сме дошли да умрем за отечеството!…

В качеството си на главнокомандующ Никола Войновски извика:

— Стой!

Такава заповед на войводата можеше да означава само неговата гибел. Но Христо Ботев летеше вече под град от куршуми към горичката, като въртеше сабята над главата си. Зад него се носеха македонският войвода Перо, който бе дошел в четата направо от бойния театър на Херцеговското въстание, и руският капитан Теофан Радионов, личност никому непозната освен на войводата Христо Ботев. В списъците на четата той се водеше под титула „княз“. Разкриването на тази титла в списъците бе за случай на смърт. Тя имаше предназначението да установи някаква диря до някакво си прастаро, уморено от гранки и листи дърво, което твърде много имаше да се чуди, когато узнаеше, че този и този негов лист, отнесен от вихъра, изчезнал негов потомък, рожба негова, плът от столетната му плът, кръв от царствената му кръв, е загинал в неравна борба с турчина за освобождението на един чужд народ.

Двама четника, които бяха залегнали пред коменданта Никола Войновски, по негова заповед се метнаха на конете си и като вихри се впуснаха да върнат войводата.

По пътя си те трябваше да крещят и блъскат в гърбовете своите другари, които атакуваха горичката, за да си отворят път. Земята бе претъпкана от хора. Въздухът — наситен от куршуми. Изглеждаше невероятно в тази претъпканост и насита да може да се вмести още нещо, камо ли да се тича. А все пак гъстотите тичаха, като че ли без да си пречат и без да се блъскат. Насочените пушки стреляха и наситеният въздух отваряше място за нови куршуми. Коне цвилеха разпенени, настръхнали, полудели. Гърмежите допущаха да се чуе: „ураа!“… Черкезите издърпваха конете си от храстите под големите дървета, мятаха се върху гърбовете им и като стреляха заднешком, пробягваха на големи групи и се разпиляваха из равнината. Двамата конници настигнаха и върнаха войводата при своя главнокомандуващ.

Христо Ботев пристигна мрачен и запъхтян. Прогонването на 200 души черкези, което бе първа негова победа над врага, изглежда, че не му бе донесла никаква радост. Мълчанието той обгледа с бинокъла си цялата околност. Пустинята изведнъж бе оживяла, но само от черкезки конници.

В небето над Враца не се виждаше барутен облак, не се извисяваше от оная земя някакъв дим.

Той повика един от своите четници, който бе от този град, и му каза:

— С най-голяма бързина замини към Враца! Виж какво се върши там! Кажи: „Поисканото носим!… Повиканите пристигнахме!…“