Яна Язова
Бенковски (104)

4. Революцията посреща първия си гост…

— Тичайте!… Турска бричка с бяло платно иде откъм Пазарджик! — извика като през бурия един едър въстаник.

В такова време всеки вик е повод за революционен акт, начало на суматоха, която в бурни времена се нарича кипеж на масите. Наближаваше да се смрачи, но този вик, тази една бричка, покрита с бяло платно, която идеше откъм Пазарджик, сама по себе си едно явление най-обикновено, познато на панагюрци от столетия, накара множеството веднага да опразни мегдана и да хукне към пазарджишкия път.

Най-напред потегли Княза, последван от апостолите и панагюрските комисари, но скоро те бидоха задминати от около 200 души въоръжени въстаници. С пушки в ръце, с ножове и паласки, които силно тракаха, тичешком те стигнаха моста, който се намираше извън селището, и се наредиха от двете страни на пазарджишкия път.

Движението на Княза биде още повече затруднено от струпването по пътя на големи тълпи жени, които най-сетне можеха да го видят!… Млади невести и моми хвърляха върху него цветя, постилаха земята под нозете му с цъфнали клони. Той — усмихнат, с ръка повдигната за поздрав наляво и надясно — напразно правеше опити да пристъпи напред. Стари бабички — нагазили в цъфналите клони — правеха в нозете му метани без прекъсване, целуваха ръцете и нозете му и молеха да ги благослови. Тази новозаветна картина правеше това множество, което бе събрало в себе си цялото население на Панагюрище, дори и пеленаците, писнали в ръцете на младите си майки, да залята на всички страни, да плаче сърцераздирателно, да се смее извън мярката, да се блъска с лакти и да се надвиква от щастие със съседите си, за да се доближи до Княза.

В това време откъм пазарджишкия път се подигна рев, който излезе от стотина мъжки гърла. Бричката, покрита с бяло платно, бе излязла от последния завой на пътя и се търкаляше вече към моста. Турчин с голяма бяла чалма бе подал главата си от прозореца на бричката, като се взираше в необичайното множество народ, струпано от двете страни на каменния мост. Неговият поглед не изглеждаше изненадан. Когато той помисли, както бяха помислювали това неговите събратя векове наред, че това множество е излязло него да посреща, стотина мъжки гласове изреваха из един път:

— Това е Азимаха! Азимаха!… Новият мюдюрин иде! Иде да си заеме поста!…

Тези викове, колкото и да се сториха на пристигащия началник повече гръмогласни, отколкото прилични, достигащи до неблагопристойност, нещо недопустимо за посрещане на мюдюрин от прости, безправни раи, не можеха все още да му дадат указания за страшната действителност, която се бе изпречила вече с една гора от щикове на неговия път.

Това, което бе напреде му, бе нещо тъй невиждано и нечувано за един османлия, че той не можеше да разбере какво е. Той видя щиковете, ала не повярва, че множеството държи пушки. Той чу грубата заповед на повилнелите от веселие посрещани, отправена към неговия колар, да слезе от капрата и задържи конете, но все още се готвеше да приеме всичко наоколо си като изготвено за него тържество.

В това време двеста пушки изведнъж изгърмяха и превърнаха малката каруца, покрита с бяло платно, в нещо, което бе плувало по тихо море и изведнъж бе грабнато от тайфун.

Този ураган, образуван от изгърмяването на 200 пушки в една прицелна точка, биде съгледан издалеч от юзбашията Ахмед ага, който начело на една малка конница заптии тази сутрин бе потеглил от Татар Пазарджик за Панагюрище.

С мургавото си лице, винаги строго и навъсено, с рунтавите си черни мустаци, увиснали над затворени устни, стъпил гордо като всеки османлия, Ахмед ага, един от най-прочутите заптийски началници в околията, от една височина над Панагюрище стана ням свидетел на този ураган, който се извърши на моста край селището, произведен от изгърмяването на 200 пушки върху една турска бричка.

Картина невероятна, която можеше да го накара в първия миг, по примера на Азимаха, да не повярва на очите си. Ала след като този страшен миг изтече, той трябваше да повярва в едно: че като заптийски началник е бил един слепец! Че този взрив, който бе избухнал под очите му в Панагюрище, може би гърми вече из цялата околия!…

Той полетя назад в пълен галоп и връхлетя в Татар Пазарджик презглава, опрашен до очи, вир-вода от пот, а подир него галопираха неговите конни заптии.

Подир тяхното пристигане конашкият глашатай веднага излезе сред пазара, задумка тъпана си и завика с глас, сърцераздирателен от тревога:

— Всички османлии, които могат да носят оръжие, да се въоръжат и да тичат на панагюрския път!…