Яна Язова
Бенковски (143)

6. Изпълнението на една невероятна присъда

— Ама това там, онази купчина, която гори, не са ли Муховските колиби?…

Никой не посмя да отвърне на този вик. Отговорът значеше потвърждение. Муховци, които пазеха Маркови врата, денем и нощем устремили погледи към своите родни гори, много добре знаеха къде са техните домашни огнища.

— Ами онази лъскава змия там, която лъкатуши, не е ли Тополница? — тихо додаде друг глас и сам на себе си промърмори: — Тогава онзи голям огън е Калугерово!…

На левия бряг на реката оная звезда е манастирът „Свети Никола“. Дано отец Кирил да не ни чуе!…

Но отец Кирил бе там, с брадата си, разпиляна до пояса, с косата си, разплетена до рамене, с ръст колкото голям, толкова изпълнен и с голяма мъка. Той беше впил вече очите си в горящата звезда върху левия бряг на реката. В нея се стапяше и загиваше неговата стара крепост. Сриваше се грамадната постройка на манастира, неговите два етажа с 50 стаи, заобиколени от крепостни стени. Изгаряха с него спомените за преславните битки на Муса Кеседжия и Бойко войвода, на турските султани Мохамеда и Баязида, които са обсаждали през миналите векове неговата старина като истинска крепост.

Той продължи да го гледа сам, додето от всички страни започнаха да се чуват гласове, питания, въздишки:

— Церово гори!…

— А онези пламъци там, не са ли, братя, наше Лесичево?

— Хей, обърнете глави към онзи голям пожар! Никой не може да ми каже, че това не е Кара Мусал. Цялото село е подпалено. Никакво тъмно петно няма!… Нищо не е пощадено!…

— И Дерехарман гори така. Всичко ще изгори!…

— И Славовица, и Съртхарман са на огън!… Какво очаквахме да стане с нашите села? Нали сами ги оставихме на душмански ръце?

Този глас се потопи в околното мълчание, защото връщане назад за никого нямаше и надеждата на всички сега бе само в закрилата на войводата.

— Онези огньове, там, които горят в Родопите, трябва да са помашките села — обади се друг глас, който искаше да отнесе впитите в горяща Тракия погледи надалече.

Погледите наистина се отправиха към хоризонта, но след продължително изучаване мрачни гласове се обадиха решително:

— Нека не се лъжем, братя! Ония огнени стълбове там, които достигат небото, не са малките помашки села, а голяма Перущица, Батак, Бойково, Сотир, Дедово!… Те навярно са въстанали и горят на огъня!…

Възлязъл на най-високия връх, ограден от своя щаб и чужденците, Бенковски войвода наблюдаваше с телескопа си това огнено море, което се бе разляло в равнината. Без да каже нито дума, очите му, които гледаха напрегнато, се пълнеха с тайни и горещи сълзи.

Тази запалена пещ пред очите му, това бе негова Тракия, неговият революционен окръг, неговата държава!…

Той бе влизал във всеки един от тия домове, които горяха, превърнал бе всяка изба в малък арсенал, научил бе мъже, жени, старци, деца да слизат в избите, да пълнят фишеци, да топят олово в старите тигани, да леят куршуми, придума ги да изнесат сватбените си накити, за да си набавят нож и какво-годе огнестрелно оръжие. Научи ги да пекат пексимет вместо хляб, да кроят и шият бунтовнически дрехи вместо аби и потури, да коват сребърни лъвчета, а не женски накити, вместо сладка и мармалади — да варят мехлем за рани и да тъкат ленено платно не за чаршафи, а за превръзки и бинтове. Направи мъжете им свои войници, петдесетници, стотници, хилядници, изведе ги вън от града и ги обучи да се отбраняват поединично и да нападат вкупом, да залягат и да се хвърлят върху въображаемия враг. Научи ги да се окопаят с окопи и оградят с укрепления, създаде им тайна полиция и стража, която да ги варди. Направи ги организирани, свързани помежду си, сигурни в себе си, свободни!…

Направи ги държава!

— Загива хубава Тракия — гласно каза той. — Загива нейното население в неугасими клади!… Мен, а не другиго ще кълне потомството за страшното клане и опустошение!…