Яна Язова
Бенковски (207)

18. Излазът

Сега, като нямаше вече за какво да обърнат погледи назад, въстаниците тръгнаха сред връхлитащата лапавица към черната гъста гора под Момерини пещери.

Четата предвождаше Пармаков. До вчера никой от тия, които го следваха, не знаеше неговото име. Не званието му на руски офицер, а неговата себепожертвувателност им бе вдъхнала страхопочитанието и куража да го последват. Тяхното познанство бе отечеството. Общата им любов — гробът.

Тъй като гинеха един до друг, те нямаха нужда да питат кой е.

Пармаков бързо вървеше напред, понесен като че ли на крилете на оная сила, която ние назоваваме съдба. Познанията му по военните дела, всичките военни хитрини, които знаеше, изглеждаха съсредоточени сега в едни невидими ръце.

След него мълчаливо се възкачваха на групи от по 10 и 20 души въстаниците. Напред вървяха въоръжените с револвери, а след тях въоръжените с ножове, мечове и пушки. Поп Стефан и Тодор Лефтеров водеха първите десетки. Подир тях Малкия водеше две десетки случайно събрани от всички села, които имаха вяра в него не само като апостол, но защото бяха изпитали неговата неустрашимост. Поп Петър Драганов водеше своите хора от Дичин. Той бе взел в същата група и брата си Величко Драганов, тъй като и двамата мислеха, че отиват на смърт.

Поп Балчо Колев водеше една смесена група от вишовградци и голямояларци. Той държеше за ръка брата си Рачо. Ангел Димов и Георги Димов, двамата братя от Мусина, се бяха събрали заедно в групата на знаменосеца Димитър Русчуклийчето.

Петър Райков от Бяла черква водеше брат си Лука, а Петко Радев — брат си Тодор.

Савата Христов през време на това кратко изкачване на стръмната пътека към лозето е прошепнал на брата си Кръстьо, който този път вървял рамо до рамо с него: „Защо поне ти не остана в Бяла черква, ами сега майка ни да зарови двама!…“

А Кръстьо отговорил, като му стиснал ръката: „Тя без двама ни по̀ може… а без тебе аз никак не мога!…“

Илия Марчев е казал на брат си Неделчо: „Където и да вървим, братко, двама да вървим!…“

Тази стръмна пътека рамо до рамо са изкачвали и двамата братя Петкови от Бяла черква — Георги и Иван; Петър и Петко Паунови, Атанас Марков и брат му Иван.

Бачо Киро упътваше последните шестима души към стръмнината. Последните шестима, водени от него към гибел.

В този миг Бачо Киро и себе си смяташе осъден на смърт. Орисницата обаче не бе казала нишката на неговия неспокоен живот да свърши на края на тая усилна пътека. Тя му нашепваше заедно със зачестилите вече туптения на сърцето му, че ще стигне жив и здрав в Бяла черква, но той не й вярваше. Не се намираше повече годен да върне назад в родното си място такива ужасни преживелици.

Съкрушен от неуспеха на въстанието, бил актьор в една велика драма като тая в Дряновския манастир, бил герой с падналите в борба герои, нему не се искаше повече нито избавлението, нито живота.

Разправят, че когато го хванали в родното му село и изправили пред следствената комисия, която бесела въстаниците в Търново, той изглеждал тъй равнодушен и меланхоличен, че съдиите му го помислили за луд.

Протестирам!… — заявил Бачо Киро, като станал един-единствен път. — Аз не съм луд!… — И продължил на турски:

Аз един Бачо Киро съм,

без страх от турчин комита съм.

Пушка на рамо аз турих,

манастира Дряновски намерих.

Права да диря аз скочих

и сам въжето си окачих!

Това било истината. Милостивият съдия, който искал да го освободи като луд, скочил разярен от стола си, посочил бесилката на стръмния мегдан и креснал на заптиите:

Водете го!…