Яна Язова
Бенковски (146)

1. Трапецът^[1]

Ако към края на съдбоносния месец април 1876 Панагюрище представляваше едно планинско гнездо, заобиколено отвред с укрепления и окопи, то трябва да кажем, че най-добрите му укрепления се намираха на пазарджишкия път, на върха Свети Никола, Попинско, Саръяр и в тях бяха съсредоточени най-голямото число въстанически войски. На тия укрепления бяха пратени и най-добрите офицери, каквито бяха стотниците Павел Хаджисимеонов, Рад Клисаря, Делчо Цолов, Ильо стотникът, Илия Делибалтов и Стоян Тропчо. На обратната страна, към стрелчанския път, трите укрепления Каменица, Кукла и Висок бидоха поверени само на трима стотници: Стоян Пъков, Кръстьо Хаджитомов и Никола Хаджигеоргиев. Защитата им се състоеше от трийсетина души въстаници, които изпратиха „за всеки случай“ свой предни постове, състоящи се от двама души съгледвачи, на връх Свети Илия, а сами те останаха да убиват времето си в разговори и разтъпкване напред-назад, твърде нашироко из трите укрепления.

Каменица, Висок и Кукла бяха три върха, повечето укрепени от природата. Военният съвет на Панагюрище бе само одобрил нейното дело и възприел като свое. Високите могили чукани и дялани каменни плочи върху Каменица и стръмните сипеи на Кукла бяха крепостни стени, които гледаха от две страни към Висок, а той от своя страна се врязваше като нос на гигантски кораб между тях, с развяно на мачтата си зелено знаме. Това знаме бяха вечнозелените иглолистни дървета на Балабанова кория, които се полюляваха на върха от постоянни ветрове. Тия ветрове бяха оронили каменните ребра на Каменица и превърнали плещите на Кукла в гладки и хлъзгави сипеи.

Тези крепостни стени бяха естествено оградени от един дълбок ров, стремително издълбан от пороите, пълнен с дъждовна вода при всяко лошаво време, разкалян, хлъзгав, опасен за говедата и домашните животни, осеян с техните кости при засушаване. Неговите зъбери, ненадейни ями и пукнатини се превръщаха в мъчно преодолими препятствия за хората и същински капани за четвероногите, където те много лесно си трошеха краката. Този естествен ров, който обикаляше и свързваше двете крепости, бе Драгулин дол. По неговите голи ребра се бяха изкатерили вече малките къщурки, покрити с плочи, дворовете, градините и гладко изметените хармани на най-крайната в Панагюрище — Драгулин махала.

Пазителят на Каменица и Кукла нямаха какво повече да окопават около двете крепости, а нямаха и за какво да поглеждат тревожно нагоре и какво много-много да наблюдават от своите върхове. Неприятелят, излязъл от Пазарджик и насочен към Панагюрище, със сигурност се очакваше да пристигне на пазарджишкия път, където бяха струпани всички въстанически сили.

По тази причина пазителите на трите върха се смятаха тилови стражи. Пред тях се разкриваше една пустиня, която след свършването на Балабановата кория слизаше терасовидно надолу, превърната в сухи, песъкливи, каменни полета, познати под името Белите камъни. Подир два часа лъкатушене по тесните и неудобни пътечки между камъните умореният пътник най-сетне биваше изправен пред едно чудо на природата, пред една стена отвесна, непреодолима, висока 50 метра, зидана от огладени камъни, върху която туктаме се забелязваше по някоя шепа затревена пръст, голяма колкото да кацне птичи крак.

Една река в подножието на стената, буйна, планинска, накичена по единствения си бряг с ниски върби и разцъфтели храсталаци, изпълнени с птичи гнезда, с писукане на пилци, с насекоми и упоителна влага, правеше препятствието още по-непреодолимо.

Всеки панагюрец знаеше, че тази буйна планинска река е Черешка, че момчетата от околните села дохождат да се крият в нейните храсталаци и да ловят птички, заради което са бивали наказвани твърде жестоко от техните „съквартиранти“ оси и змии — следите и белезите от ухапванията на които са носили цял живот.

Тази непреодолима каменна стена, гладка, 50 метра висока, тук-таме с песъкливи гнезда, колкото да се залови предпазливо някой птичи крак, бе стена на плато по име Стрелешки дервент. То постепенно се снишаваше на изток, додето подир половин час път навлизаше бавно в гладкото поле на селото Стрелча.

Както Панагюрище, тъй и Стрелча — на разстояние 3 часа път едно от друго — се намираха в полите на Средна гора, която ги имаше в своите пазви под двата си най-големи върха — Панагюрище под Братия, Стрелча под Буная.

Успоредно със Средна гора, под Панагюрище и Стрелча, вървеше друга планинска верига — Усойна. Тия две вериги правеха двете отдалечени селища затворени в един коридор, който би бил правоъгълен, ако панагюрските вършища и стрелчанското поле не правеха наклонени двете му къси страни. Следователно този затворен отвсякъде коридор представляваше от себе си един истински трапец, който имаше на двете си дълги страни две планински вериги.

На едната си къса страна имаше сега въстанало срещу турския гнет българско селище, на другата — турско селище, укротено вече от Орчо войвода.

Трапецът бе разделен от две големи реки на три равни части. Свинарска река, която изтичаше от Братия, разделяше Балабанова кория от Белите камъни. Черешка река, която извираше под Буная, отделяше Белите камъни от Стрелешки дервент. И двете реки стигаха до Усойна, където опираха стремителните си води и се оправяха по две противоположни посоки: Свинарска река — към коритото на Луда Яна, Черешка река — към плодородното Стрелешко поле.

Та именно защитниците на Каменица, Висок и Кукла този трапец и това поразено още в първия ден на въстанието село имаха пред себе си. Стрелча се намираше още и между два огъня — двата въстанически центъра: Панагюрище и Копривщица. Кой можеше да има на ума си такова уплашено селище и да наблюдава промени и събития, които можеха да настъпят вътре в трапеца?

Можеше ли да дойде някому на ум, че този затворен коридор — почти обезлюден след въстанието, — по каменливите пътеки на който се виждаше набързо да протичва някой междуселски въстанически куриер, ще добие значение тъй съдбоносно, че Панагюрище и българският народ ще отбележат впоследствие всеки негов камък, зад който е могло да се залегне с вдигната пушка, всеки негов храст, който е могъл да стане бойница, всяка пътека, по която е било възможно да се промъкне врагът, всеки дънер, повален от връхлетялата буря, който е могъл да послужи за препятствие? Че това глухо и затворено пространство във форма на трапец, между Панагюрище и Стрелча, между Средна гора и Усойна, ще стане полесражение — първото, върху което турска войска подир петстотин години ще срещне българска войска?

Кой от защитниците имаше на ума си, че не Каменица, Кукла и Висок, а Стрелешки дервент ще стане тяхното укрепление, че комендантът Иван Соколски ще избере неговата стена — 50 метра висока, за крепостна стена, че Черешка река ще обърне в крепостен ров, че храсталаците й ще направи окопи, че вместо пойни птички от тях ще ехтят топовни гърмежи, че птичите гнезда ще станат въглени, че реката вместо с вода с кръв ще отиде да пои стрелешкото вражо поле?…

В левия край на дервента се чернееха прогнилите пръти на една стрелешка кошара, само зри стени, без врата, с провален на единия си край покрив. На нея обаче бе определено от съдбата да даде знак за първата искра, която е цъкнала в зловещата утроба на топа и възпламенила натрупаните петстотин години взривове. Първата искра на всеобщо опожаряване.

Пред нея са паднали трупове на първите трима турски войници. Пред нейното обвито в пушек и пламъци лице са бягали редовни войски, гонени от един български въстаник. Ангел Шишков е името на този въстаник, който се е навеждал пред пламналата кошара, за да си вземе заслужената плячка — винчестера и патроните на първия повален турски войник.

Стотникът Делчо Полов е настанявал през нощта край опожарената колиба своите 70 панагюрци, които са били на бойна линия към Саръяр. Делчо е този, който се е сетил, че Усойна прави над стрелешкото поле една малка дъга към юг, че на тази дъга са се намирали двата прохода Окопана и Красновско гърло, и сам за своя сметка е правил същата нощ разузнаване над Окопана. Призори той е съобщил на военния съвет в Панагюрище, че през прохода са минали нови турски войски и че на тия войски били превозени шест планински оръдия.

Едва тогава Иван Соколов, който бе имал цялото си внимание съсредоточено на пазарджишкия път, бе разбрал, че е пропуснал да отбележи два големи шанса за успех на революцията, а тия са били Окопана и Красновско гърло върху малката дъга, която Усойна нрави на юг от Стрелча. Съобщението на Делчо Цолов го е накарало незабавно да се впусне с 300 души от най-решителните въстаници към Черешка река. Той е залягал в тинята и храсталаците на нейния бряг. Със своите 300 спартанци той е задържал 3000 турски войници. Отгоре му се е връхлитало с ревове, ала и с взривове, пострашни от ревовете, които шестте оръдия, наредени върху Стрелчанското плато, са изпращали върху тях. Реката и храсталаците са пламвали, потъвали в дим, но до 2 часа следобед са отвръщали със залпови гърмежи.

Това е било първият бой на господарите с раите. Той първи е опозорил и империята. Този бой е храчката на Давида върху бабаитското лице на Голиата. А тази храчка е първото черно петно върху сияющия полумесец.

За този бой на Стрелчанското плато и Черешка река английският вицеконсул в Одрин, преданият туркофил сър Хътън Дюпюи, на 13 май 1876 е пращал до сър Хенри Елиот в Цариград, посланик на нейно императорско величество британската кралица, следния доклад, изпълнен с накърнени чувства на доверие и горчивина: „Току що научих, че Хафъз паша, вместо да нападне с войската си четата от 200 въстаници, близо до Отлукьой^[2], се е задоволил да ги разпръсне отдалече с артилерия.“