Яна Язова
Бенковски (164)

2. При децата

В това време Ана, паднала на колене пред домашния иконостас, разтреперана като лист, се молеше с ридания, които не можеше да заглуши:

— Смили се не над мене, а над бедното ми дете, Божия майко! — шепнеше тя. — Спаси, спаси детето ми! Избави го! Избави го!

Тя вдигна ръка да се прекръсти. В този миг чу писъка на малката Николина в двора. Грабна дългия шал, с който прикриваше тежкото си положение, но несварила още да го заметне на плещите си, чу детето да надава грозен рев, заглушен от груби и страшни смехове.

Свикнала да наблюдава игрите му и да го варди от беда, Ана изскокна на двора, но пред очите й се представи ужасна гледка. Трупът на свекърва й, която й бе като рождена майка, лежеше с глава, разсечена на две половини през клупа на черната й забрадка.

Голото тяло на Николина с увиснали главичка и ръце един войник изнасяше от двора, прободено на щика си. Кръвта на детето обливаше пушката, ръцете му, главата му. Всичко това изглеждаше тъй странно и недействително, че тя усети как бълнува. Две кървави ръце я стиснаха за напълнелия кръст. Тя чу дивашките ревове на едни зрители, които имаха безсрамието на зверове. Те бяха достатъчни да я задавят като буря. Тя усети, че кървавите ръце свличат дрехите й. Викна за помощ, но нямаше откъде да я дочака. Някой я блъсна и стовари по гърба й на къщния праг.

Това бе краят. Един остър нож разпори надлъж целия й корем и от нейната пламнала утроба, осакатена, като се осакатява само звярът, биде изтръгнато грубо онова нежно, топло, малко нещо, което бе нейното дете!… Но Ана никога нямаше да чуе неговия писък.

Стиснали до посиняване ръцете си, Станоя и Иван бяха единствените свидетели от този дом, които видяха как из утробата на добрата им леля Ана излиза, прободено от острието на низамски нож, едно окървавено детско тяло.

Низамът вдигна Аниното дете за едно малко краче, замахна с кървавия нож през тънката му половина и докато то риташе и се тресеше в ръката му, разсече го на две. После той го запрати в градината, където за общо веселие двете му половини продължиха още някое време да подскачат поотделно, както подскачаха в праха закланите на дръвника кокошки!

Един с голяма и шарена гъжва ритна с ботуша си изпразненото и осквернено тяло на русокосата Ана и като разчисти по такъв начин къщния праг, влезе, последван от всички разбойници, вкъщи.

Когато се показаха отново навън с пълни-препълнени пазви и джобове, из прозореца на баба Парашкева излезе черен дим. Веднага подир него зад стъклата се провидяха да играят огнени езици.

На същото място в двора обираните намериха отново да стоят двете вкаменени деца, заловени за ръка. Те гледаха втренчено, като че ли бяха умрели.

— А вие какво зяпате тука бре, мръсни кучета!… — ревна той, изтегли ятагана си и с един удар отряза тънкия врат на Станоя.

Главата му отхвръкна настрани. Ръката, която стискаше братовата си ръка, потрепера и се дръпна. Той, който не бе повече едно мило момче, а кървави остатъци от месо и кости, пухна по гърба си в локвата кръв, останала от трупа на дебелата бабичка.

Едва тогава Иван писна. Ятаганът, който бе срязал врата на Станоя, сякаш бе срязал неговите гърди. Смъртта, която бе дръпнала братовата му ръка, неговата бе ударила с най-жестокия в живота удар.

— Вдигни главата на брата си! — ревнаха около него черкезите, развеселен до полудяване. — Ти ще я носиш пред нас из града!…

В официалните статистики на Беринг и Скайлер, поместени в английската „синя книга“, са упоменати такива факти, които Макгахан е описал със следните думи:

„Отсичали главите на дечица и карали други деца да разнасят по града още кървящите им главички.“

Тия, които бяха видели из панагюрските улици Иван да носи главата на брата си Станоя пред една тълпа развеселени черкези, бяха видели едно полуумно дете, което с треперещите си изсъхнали ръчички притискаше една окървавена детска глава на гърдите си.

Те не знаеха, че нему бе останала само тази отрязана глава, която той можеше още да притисне на гърдите си и да носи със себе си, додето му стигат сили.