Яна Язова
Бенковски (6)

6. Мъдростта е успокоение

Сестра Мелания пристигна запъхтяна в класната стая и съобщи на госпожа Евпраксия, че сестра Софрония, която бе простинала преди няколко дни, сега се е почувствала особено зле и вика на помощ своята игумения, преди да издъхне.

Софрония бе най-възрастната сестра в метоха, отдавна бе минала осемдесет години, а поради голямата пълнота на тялото си бе престанала да участва дейно в живота на общежитието още преди едно десетилетие. Само на нея бе позволено през време на църковна служба да седи в своя широк стол, а всяка дежурна сестра отнисаше на дървена табла обед и вечеря в нейната килия, на приземния етаж в средното крило, зад училищните стаи. Шумът, който денем правеха децата, не я смущаваше, защото от година на година тя губеше своя слух.

— Като почувства, че ще умре, сестра Софрония се уплаши, започна да плаче, да се задушава и да крещи вашето име, госпожо — разправи по пътя сестра Мелания. Лицето й още изглеждаше пребледняло от състраданието, което бе почувствала в килията на сестра Софрония. Това състрадание, това докосване с обич до душата на болната старица я бе поставило в съприкосновение със смъртта.

Тя също така бе затреперала пред устието на тъмнината и неизвестността, което се отвори и зина на това място, за да погълне едно живо същество.

Сестра Софрония бе стара, мъчно подвижна — един жив труп, но когато се почувства стъпила на последния праг, току над тази паст, тя доби невероятни сили, замята на въздуха вдървените си ръце, започна да рита с безформените си нозе, които досега бе усещала само като една непотребна мърша в долния край на тялото си, да се дави и да крещи.

— Пазете ме! — викаше тя, като премяташе почернелия си език в беззъбата си устна кухина. — Аз умирам, сестро Мелания! Дръж ме, дръж ме с две ръце!… Къде е Евпраксия?!… Викай великанката!… Викай я, по-скоро я викай!… Влече ме! Тъмното ме влече!… Само нейните ръце могат да ме удържат!…

Това нехристиянско съпротивление на смъртта, тази езическа непримиримост у най-старата монахиня на метоха, която всички уважаваха и отдавна гледаха като пътница към онзи свят, смути душата на младата сестра Мелания и я изпълни с не по-малък страх.

Ако сестра Софрония на своите 85 години, когато тялото й бе вече изхарчено, умираше тъй трудно, каква мъка би съставлявала смъртта за един по-млад организъм?

Ужасът бе вапцал нейното кротко продълговато лице, което винаги правеше добро впечатление с чистия цвят на страните си и с открития добър и кротък поглед на нейните неголеми кафени очи. Госпожа Евпраксия веднага обърна внимание на двете розови петна, избили върху нейните бузи, и на разширените й зеници, които я правеха да изглежда с големи, зеещи очи. Неволно тя се ядоса на болната сестра Софрония, че със своята старческа слабост бе изплашила един млад живот.

— Човекът, сестро Мелания — каза тя, — и до дълбока старост си остава организъм, който се бои от смъртта…

Нейните спокойни думи внесоха известно затишие в смутената душа на сестра Мелания. Тя доби нови сили да прекрачи подир игумения Евпраксия прага на сестра Софрония.

— Е, майко! — извика гръмогласно госпожа Евпраксия. — Викала си ме!

Сестра Софрония престана да мята глава на възглавницата си и да лепи по изпотените си страни разпуснатите си бели власи. Нейните широко разкрити, потънали в мрак очи се избистриха, добиха разум и тя ги задържа впити в лицето на игуменията. Всъщност сега игуменството на госпожа Евпраксия нямаше за нея никакво значение, тъй като тя принадлежеше повече на отвъдното и земните закони и постановления бяха загубили в този миг своята власт над нея. За сестра Софрония нямаше вече земни йерархии. Имаше само един навик, едно силно упование в десницата на тази жена, която я бе ръководила твърде сполучливо досега през изминалите двадесет години.

Дъще!… — зина тя. — Аз умирам!…

Госпожа Евпраксия притегли един стол до нейния одър и седна.

— Дай си ръката! — каза тя, като улови увисналата й китка. Сърцето на сестра Софрония биеше до пръсване в нейните пръсти. Това не бе нейното старо затлъстяло сърце. Ужасът го бе обърнал в малко птиче, уловено в шепа.

— Не, ти няма да умреш, сестро Софрония — спокойно и гръмогласно заяви госпожа Евпраксия. — Няма да умреш, додето не се съгласиш доброволно да сториш това!

Старицата, която напоследък съвсем бе загубила слуха си, чу нейния глас и се зарадва, че е прочула. Нейните думи достигнаха до ушите й през бурните ветрове, които я бяха омотали.

— Вярно ли е, че сега няма да умра, дъще? — запита тя, сякаш не бе майка на метоха, а едно дете, което пита, за да бъде успокоено от възрастните с каквато и да е измислица, която то иска веднага да повярва. — Не ме оставяй да умра!…

Сега няма да ти позволя да умреш, сестро Софрония — отвърна госпожа Евпраксия, — защото такава ти ще се явиш отвъд съвсем недостойно. Ти ще изложиш най-напред себе си като майка на Горния метох, а после ще изложиш мене като твоя духовна наставница. „Нима грешната Евпраксия не ви е учила в Горния метох да не се боите от смъртта?…“ — ще те запитат божите ангели.

— Но те по какво ще познаят, че аз се боя? — запита наивно, заслушана в гласа й, старицата. Тя вече си помисли да излъже божиите слугинчета, като плаче само тук, а там не плаче. — Аз ще стискам уста, когато ида там — каза тя, — зер нали ще ги оскърбя, че не съм искала да ида?…

Госпожа Евпраксия се усмихна и отпусна ръката й. Сърцето на сестра Софрония изведнъж бе престанало да се блъска и трепери в нейните пръсти само като бе чуло от своята наставница, че сега няма да умре.

— По какво ще те познаят ли? — засмя се тя. — По стиснатите устни и очи, с които ще се „представиш“. Да умре човек достойно, значи да умре с охота.

— Ооох! — въздъхна сестра Софрония.

— Е, добре — след кратко мълчание запита госпожа Евпраксия, — значи ти искаш да живееш вечно, сестро Софрония?

— Не зная — прошепна в отговор старицата, — знам само, че не искам, не искам да умра!

Но помисли, такава каквато си стара, затлъстяла, безсилна да стоиш на краката си и да се движиш, ако ти кажат: „Сестро Софрония, ти ще живееш вечно!“… — ще се зарадваш ли?

Старицата много добре чуваше сега гласа й, но мълчеше.

— Няма ли да се ужасиш много повече от това, отколкото тозчас да умреш?

Както госпожа Евпраксия, тъй и сестра Мелания, застанала зад нея, видяха, че погледът на умирающата се съсредоточи в една точка и тя се размисли върху последните думи, които чу.

— Може и да е така — мръдна по едно време изсъхналите си устни тя. — Такава, каквато съм… аз, разбира се, не искам… да живея вечно…

— Ала друга ти вече не можеш да станеш!… Всичко живо, което се е родило, расте, развива се, цъфти и прецъфтява. Има една стара китайска мъдрост, казана хиляди години преди ти да се родиш и помислиш за смъртта, сестро Софрония: „Всичко в света расте, цъфти и се възвръща към своя корен. Възвръщането към корена значи успокоение съгласно с природата, а туй значи — съгласно с вечното. Затова разрушението на тялото не заключава в себе си никаква опасност.“

— Хубава приказка… — след кратко размишление проговори сестра Софрония. — Никаква опасност нямало в разрушението на тялото!…

— Който се завръща дома, очаква ли да му се случи нещо лошо, сестро Софрония? — запита госпожа Евпраксия.

— Аз не помислих за това, когато се уплаших толкова много… — с примирение отвърна старицата.

Гласът й завърши сънливо, тя бе изхабила много сили в борба със смъртта. Клепачите натежаха върху очите й, тя се прозина.

След кратко мълчание госпожа Евпраксия повдигна глава и погледна с майчина усмивка още едно успокоено лице, лицето на сестра Мелания.

Болната старица се беше отпуснала пред тях на одъра и спеше вече здрав, укрепителен сън.