Яна Язова
Бенковски (166)

4. Краят на Николина

Сгушени, притиснати един до друг край мъждукащото огнище в малката схлупена стаица, слепият старец и младата девойка се ослушваха във всеки гърмеж, който разтърсваше бърдото. Подир всяко гръмване земята потреперваше из основи, а лепежът на гредите се разпукваше на парчета и оронваше върху свитите им вратове. От два дни останали без хляб, без да смеят да си извадят прясна вода от кладенеца, който се намираше в двора, баща и дъщеря търпеливо чакаха бурята да мине, като хора, от които не зависеше ходът на събитията.

— Какво става вън? — запита слепият старец, когато чу гърмежите на Каменица.

— Нашите се бият за свобода — отговори Николина.

Тези думи тя бе чула от Рад Клисаря, русокосия Рад, който се смееше весело, когато бърбореше с нея в буренясалия трап край плета.

— А какво е това свобода? — запита по едно време слепият старец.

— Свобода… това значи да няма повече турци — отвърна Николина. — Тогава ние няма да им слугуваме.

— Да, това нещо е добро — съгласи се старецът.

Но когато топовните гърмежи започнаха да разтърсват земята на тяхната къщурка и лепежът на тавана да се рони върху сляпата му глава, когато не викове, а по-скоро ревове на мъже, които са се хванали един други за гушата, започнаха да достигат от бърдото, той се умисли и каза с жална въздишка:

— Дете, ама защо им е потрябвала на нашите тая свобода? Същото мислеше вече и Николина, сгушена на рамото му, заслушана в грохота на топовете, в гърменето на пушките, тръпнеща при всяко потреперване на земята. На окопите тя видя да отива Рад Клисаря, който, като прегазваше копривата в трапа, й подвикна весело от вратата. Тя отдавна си мислеше, че Рад я обича. Ала нейното сърце за другиго тръпнеше, когато се ослушваше в гърмението на окопите. Павлета Суйлев оня ден прегази копривения трап с шишане на гърба и отиде на Кукла.

С разтуптяно сърце и пресъхнали устни Николина плахо му се обади зад плета, но той й махна с ръка и отмина.

„Чичо Павлета“, му викаше преди няколко години тя, когато заедно с Нона отиваха да играят в неговата градина под бърдото.

Най-много те обичаха да тършуват в дълбоките ями, които той изкопаваше една подир друга и засаждаше с овощни дръвчета.

Другояче го наричаше тя от една година насам, но това име пазеше само за себе си. Павлета Суйлев беше горд и нетърпелив с жените. Надали щеше да чуе някога той това име от нейните устни.

Преди една година, когато минуваше посред пладне през копривения трап, тон видя Николина застанала на вратата и тогава се сети за нея.

— А ти защо не дохождаш вече да играеш в градината? — подвикна й той. Лицето на Николина пламна в огън и тя наведе очи. Росна китка цвете трепереше, забодена в косата й. — Я гледай, че ти наистина си пораснала, мома си станала вече!… — каза Павлета и си отиде.

С нейното порастване той си беше обяснил защо тя не дохожда вече да играе в неговата градина.

От височината на бърдото тя всеки ден наблюдаваше как той изгражда своята нова къща. Тополките край плета израстоха тънки и високи като него. Николина често се питаше, когато Павлета дострои новата си къща, коя жена ще въведе в нея да му шета?…

И тъй Павлета бе там, където земята се тресеше, където въстаниците защищаваха укрепленията, където върху главите им се сипеше огън и гръм. Притисната до стария слепец, тя усещаше тия гърмове да падат върху нейната глава и лепежът, който се трошеше и ронеше върху тях, зловещо й наумяваше, че не само нейните близки в укрепленията, но че и тя самата може да загине. Че това, което се извършва навън, не е повече една весела игра на „свобода“, а едно геройско посрещане на смъртта.

— Чудно нещо — каза по едно време с треперлив глас старецът, като обърна към нея черните кухини на очите си, — толкова много съм теглил аз, откакто загубих светлината на деня, а нещата около мене потънаха в мрак. Толкова пъти съм викал смъртта, а сега, когато я чувам над главата си, треперя!… Николино, чедо мое, улови ръцете ми!…

Привечер той отново й заговори:

— Моята баба, когато стана на 99 години, много се страхуваше да умре. Тогава тя ни разправи тази приказка: „Един старец трябвало да отиде за дърва в гората. Насякъл ги, натоварил ги на гърба си и дълго време ги носил. По едно време той толкова много се уморил, че свалил товара от гърба си, заплакал и завикал смъртта. Смъртта веднага дошла и го запитала защо я вика. Старецът, като я видял, затреперал, скочил на крака и й отговорил: «Викам те да ми повдигнеш товара!…»“

Стиснала в двете си малки топли ръце неговите вкочанени пръсти, Николина престана да го слуша, а наострила уши, се ослушваше в някаква си врява вън, която идеше от дома на вдовицата Неранза. Тъкмо в това време низамите бяха излезли от варосаната къща с напълнени пазви и ръце и бяха нагазили през високата коприва на трапа.

Между тях имаше неколцина по занятие разбойници, които подир една хубава къща не можеха да оставят непретършуван и един коптор. Те погледнаха отвън колко е схлупена бедната хижа на слепеца, но влязоха, защото им се бе случвало да открият някоя рядка скъпоценност и в най-мръсния бордей.

А вътре в бедната хижа те намериха Николина… Радостни ревове ознаменяваха щастливото отбиване от техния път.

Пожълтяла и разтреперана от страх, Николина се видя оградена от едни човеци, които по големина бяха мечки, по свирепост вълци, с лица, обрасли в козина, с дрехи, наплескани с кръв, с пазви, натъпкани с плячка, с устни, които цвъркаха лиги и воня. Наоколо не се намираше нито един близък човек, който можеше да се застъпи за нея. Да прогони тия брадати чудовища от тяхната къща… Да я спаси!…

— Николино!… — викаше плахо слепият старец. — Къде се дяна?… Защо ме остави?…

В това време Николина се бореше за живота си. Стиснала устни, тя хапеше и се дърпаше от ръце, които я грабеха като лапи, риташе нозе, които я затискаха в земята като мечешки стъпала. От един звяр тя минаваше в ръцете на друг, още по-свиреп, по-мръсен, по-жесток.

— Кои са тия тук? — едва чуто бъбреше старецът, разтреперан от страх като листо. — Защо толкова много викат?… Къде си, Николино?…

В това време Николина съгледа на вратата застанал един башибозук, който, вдигнал пушката си, мереше в гърдите бедния старец. С писък сърцераздирателен, изненадал един нов звяр, който се бе скопчил вече в нея, тя го отхвърли с нечовешка сила настрана, скочи, метна се на врата на слепеца, за да го запази с тялото си, и го прегърна с двете си ръце.

Куршумът бе изпратен вече. Смъртта, избавителка на беззащитните, бе определила един куршум за двамата.

Тъй и останаха те. Девойката — прегърнала слепия старец. Тъй, вкочанени и прегърнати, ги намериха подир много дни хора, които бяха дошли да се борят с чумата в града, а после разказваха навред за видените ужаси.

Стихийният огън, който изгори бялата варосана къща на вдовицата Неранза, не бе достигнал скромната хижа, за да скрие в своите пламъци свидетелството на нейния ужас.

Дълбокият, изпълнен с коприва трап, който ги разделяше, го бе угасил.