Яна Язова
Бенковски (189)

8. Избрана смърт

Селями Паша престана да чува повече неговия глас. Той му звучеше като зловещо виене на съдбата, изхвърлила из своите отровни устия хиляди разбунтувани пропорции.

Когато обаче слезе в Габрово и си отдъхна в къщата на Иванчо Димов, той се сети за обещанието, което бе дал на бащата на болния затворник, и заповяда да го сложат отделно от другите затворници в заптийската стая, където да му наредят постели и да дадат по-добра храна.

Късно вечерта при него бе доведен старият архиерейски наместник. Селями паша изглеждаше вече твърде весел и спокоен.

— Това момче, което съм довел от Търново — каза той, — е твърде важен и знаменит човек. От него се надявам да науча много работи. Когато стигнем във Филибе, ще накарам да го подложат на разпит, за да узнаем всички революционери в страната. Ако можеш ти, попе, да го посетиш в заптийската одая и да предразположиш това чудно момче да се изповяда пред тебе…

Архиерейският наместник слезе в заптийската стая и намери „чудното момче“ да стои изправено до стената, вдадено в дълбоки размишления. Те обаче не изглеждаха да развалят лицето му, а го правеха доволно и честито.

Духовният отец се приближи до него и му се представи с дълбок поклон.

— Отче — каза Тодор Каблешков, когато се възвърна в себе си и видя изправения в свещеническа одежда с милозлив и благославящ поглед в очи. — Бог да бъде милостив към българския народ!

— Синко — тихо проговори старият свещеник, — тежи ли нещо на душата ти?

— Аз изпълних своя дълг, отче! — отвърна младият апостол. Блажена светлина се разля по изсъхналото му и болно лице. Той по-скоро възкликна, отколкото въздъхна: — Аз го убих!…

— Как така, синко! — запита укоризнено духовникът. — Кого уби? Убийството е смъртен, страшен грях!…

— Султана Абдул Азис!… — отвърна младият човек, като че ли бълнуваше. — Наистина по-добре щеше да бъде да бях паднал в жертва само аз. Но другояче било записано в страниците на съдбата. Тъй трябвало да се изпълни моят план! Готвейки въстанието… аз съм се мерел вече в неговите гърди! Когато в Копривщица изгърмя първата пушка… великолепно зрелище… него съм улучил!…

Сега мога да умра с тази смърт, която съм си избрал…

Тия неразбрани и разбъркани думи се изясниха на свещеника рано сутринта, когато едно заптие почука на неговата врата и веднага го отведе при Селями паша в Димчовата къща.

— Язък, попе!… — викна ядосано пашата, като хвърляше към заптиите такива погледи, които показваха, че досега те бяха търпели само неговите викове и ругатни. — Твоето момче… нищо не излезе!… Кажи: „Бог да го прости!…“ Нашите свинари заптии толкова я свършиха!… Като го видели болен, оставили го да лежи свободен, без да му вържат ръцете… Мислели, че и караулът бил в същата стая… Когато заспали всички, той се изправил на крака, взел от стената един заптийски пищов и се ударил в гърдите. Виках те да ти кажа да му прибереш и погребеш тялото!…

Старият свещеник слезе в двора и намери пред заптийската одая „чудното момче“. То лежеше мъртво, завито в една стара скъсана рогозка. На китките му нямаше повече белезници. Нозете му не бяха свързани в букаи. На изсъхналите му гърди не висяха синджири.