Яна Язова
Бенковски (52)

4. Мисли около предстоящата революция

Ако старите панагюрски съзаклятници, когато чуха, че революцията ще се дигне през месец май, извикаха в един глас: „Ние с нищо не сме готови!“… — те го направиха, защото другояче бяха подготовлявани за предстоящата революция от Дякон Левски.

Защото Дякон Левски, когато нарече пред тях своето освободително дело Революция, в помисли и дела бе отрекъл нейните стихии, което ще рече, бе отрекъл елементите на революцията. Той в действителност подготовляваше една освободителна война, като даваше ново съзнание на народните маси. Постепенно и сигурно той доставяше храна за техните умове и оръжие за ръката им. За да ги научи да работят с умовете и с ръката си, той употребяваше всичкото си време за това, а още казваше, че твърде малко е приготвено и че трябва още една цяла година народът да се приготовлява, за да има въстанието изгледи за успех.

Той се страхуваше от избухване на внезапното, което е дух на всяка революция, от изненадата, която е най-силното й оръжие, и бързината — неин единствен шанс за успех.

Като вдигнеше своето освободително въстание, той искаше да припечелва и надстроява, не да разруши и погуби.

Тия постановления обаче траяха до неговото бесило.

Неговото бесило бе утвърдило робството на един народ подир петвековен мрак. Подир първите пристъпи на отчаяние бе настъпило онова спокойствие, което е неподвижност, истинско мъртвило. Вкочанени от студ членове, вкочанени от безнадеждност умове.

И това бе траяло години. Панагюрище не правеше изключение от другите населени места на България.

Изведнъж обаче мъртвилото бе зашумяло и над Панагюрище повеяха пролетни ветрове. Никой не бе казал, но вече се знаеше, че в селището е дошел апостол! Че се подготовлява буря, че котелът завира над подпалени ветрове. Никой не бе казал, че ще има бунт, но това се знаеше от всички. То се носеше из въздуха. Това знание връхлиташе, както връхлитат ветровете върху земята. Млади и стари започнаха да шумят, окопитиха се. Раздвижиха се вкочанените членове. Мъжете започнаха да забелязват, че подир бесилото на Дякона техните умове са били вцепенени от отчаяние. А още забелязаха и това, че туй, което е било длъжно да стои неподвижно, започва да се движи. Туй, което е било неподготвено по дух, е станало готово. Внезапното не изненадваше никого, а бързината, която ги плашеше някога, се явяваше желана от всички. Мнозина вече мислеха: „Ако бяхме побързали тогава, нещастието може би нямаше да се случи!…“ Бурната нова надежда заглуши предупрежденията. Страхът, който служеше за ключалка на душите, бе разтрошен.

Даут онбаши, представител на властта в Панагюрище, който досега изглеждаше само застрашителен, започна да изглежда призрачен, а неговите подозрителни и мрачни погледи — смешни.

Когато твърде наскоро мъжът домакин донесе вкъщи вместо хляб и месо невиждани и нечувани неща: барут и олово, жената домакиня не се показа изненадана, нито извика от уплаха. Той веднага слезе в избата и се затвори да лее куршуми през цялата нощ.

Домакинята не се възпротиви на неговите занимания, нито се оплака от неговото необичайно отсъствие от трапезата. Тя мълчаливо нахрани децата и когато ги сложи да спят, остана да ги гледа с дълъг и унесен поглед, защото вън идеше буря. Никой не казваше нищо, но всеки знаеше, че селището е застрашено. Тя гледаше своя дом, своята покъщнина и своите деца, а колкото съзерцанието й ставаше по-упорито, толкова тези неща ставаха повече призрачни. Най-близък й се струваше онзи, отсъстващият, който лееше в мрачината на избата куршуми.

Домакинята почака до полунощ, после наметна плещите си с шал и слезе при съпруга си.

Щом работата е толкова бърза, дай да помогна и аз! — рече тя.

Неговото лице беше зачервено от огъня. Това не бе само огънят на малкото огнище, а онзи огън, който боботеше вече под нозете им в земните недра.

Помагай! — отговори кратко той.

Когато сутринта мъжът излезе и отиде на работа, жената остана да лее куршуми вкъщи. Тогава при нея слезе старата бабичка — нейна майка. Като видя заниманията на дъщеря си, тя подви съсухрените си и разтреперани нозе край огъня, хвърли върху му още съчки и сложи тиганчето с олово да се нагрее.

Това мога да работя и аз — каза тя с разтреперан глас, — а ти иди горе при децата!

Ала децата не дочакаха майка си, сами слязоха в избата. Те погледнаха калъпите за куршуми, в които баба им сипваше с разтрепераната си ръка разтопеното олово, и книжните намаслени фунийки, които навиваше майка им. Те заподскачаха от радост като полудели, защото усетиха, че в избата възрастните приготовляват една истинска славна игра, ала майка им ги сгълча.

Мълчете! — извика тя. — Ако Даут онбаши ви чуе, ще извика турците в Панагюрище да ни изколят до един!…

Но децата не искаха да си вървят. И те искаха да вършат нещо като големите.

Тогава вземете това тиганче, то е пълно с лой! — каза майка им. — Клекнете до баба си и го натоплете на огнището. След туй свивайте тези книжки на фунийки и ги топете в лойта!

В зимниците на Панагюрище закипя денонощна трескава работа. Бащата и възрастният син излизаха сутрин в града да поемат своята обикновена работа, ала тия, които бяха обущари и работеха прочутите панагюрски обуща с високи токове, отиваха да правят цървули за въстаниците, паласки и раници. Калпакчиите отиваха да правят калпаци за бунтовниците, а шивачите отиваха да шият бунтовнически дрехи. Ковачите ковяха ножове, кирки и лопати, зографите правеха мушами за пушките и рисуваха лъвове върху множество малки знамена. Златарите правеха лъвчета за калпаците. Воденичарите мелеха несметни количества брашно. Налбантите подковаваха от сутрин до вечер коне и волове, а лекарите нямаха време да прегледат болен, защото неуморно бъркаха в хаваните си мехлеми за мазане на рани.

Вечер, като се завърнеха вкъщи, всеки слизаше в избата, за да смени при огъня жените и децата… И тъй пълненето на фишеци и леенето на куршуми продължаваше през нощта. Когато дойдеше смяната, старата баба се качваше вкъщи да меси хлябове, да ги пече и препича на сухари, а булките и момите да тъкат навуща, да предат черни върви и да цепят и навиват стотици метри превръзки ленено платно.

В кратко време селището се превърна в един огромен арсенал, в който се правеха трескави приготовления.

Стотници и десетници открито извеждаха големи групи млади и стари мъже на обучение вън от града, караха ги да залягат, да стрелят върху нишан и с яростни викове да излизат от дупките и да се нахвърлят с нож в ръка срещу въображаемия враг. В околностите на Панагюрище през деня и през нощта се провеждаха обучения, които правеха впечатление на същинска сеч. Стотниците и десетниците се връщаха наперени от гордост в града и минаваха по улиците с високо вирнати глави. Всеки знаеше, че това са първите офицери на България, и ги сочеше с пръст.

Щом замръкнеше, по пътищата тръгваха да се разтъпкват двама по двама въоръжени стражи, които питаха всекиго къде излиза и по каква работа е тръгнал. Всички им се подчиняваха и даваха с охота своя отговор, защото те бяха първите български стражи, назначени от едно върховно българско място, което седеше още скрито, но се знаеше вече от всекиго в Панагюрище. От време на време, късно през нощта на улиците извиеше като вихрушка висок и златен конник, за който се говореше, че бил приказно красив. Това бе Княза. Когато влезеше в Панагюрище, стражи завардваха едновременно няколко къщи в селището, като че ли бяха истински дворци. Писари влизаха през завардените врати. Куриери на коне излитаха от тях към четирите посоки на България. Присъствието на Княза правеше всички в Панагюрище да губят от гордост ума си и границите на реалността. Малцина от тях бяха виждали този княз, както го виждаше например хилядникът Павел Бобеков, който бе захвърлил вече училищната работа и твърде рядко излизаше от „дворците“, за да се мерне по улиците с високо вирната глава, и стотниците, които бързаха насам-натам. Ала този „княз“, това невидимо нещо, за тях бе реалност. Не мит, а съществувание. Те получаваха изневиделица неговите заповеди и на часа ги изпълняваха. По всяка предадена заповед на това невидимо нещо те бяха готови да оставят всичко, което правеха, имаха и пазеха досега като своя най-мила собственост. Когато той им заповяда да се приготовляват, те се приготовляваха, а когато щяха да получат неговата заповед да се бият за свободата, готвеха се да се бият.

Всички се готвеха за война, всички вярваха, че ще победят. Всяко невярване се считаше за смърт, по-лоша от бесилката на Дякона.

Имаше ли вяра в свободата, имаше вяра и в Княза, колкото и невидим да бе той.

Тъй в Панагюрище призрачното и нереалното се смесиха с търговията и занаятите на едни отлични стопани на многолюдни семейства, добри търговци на едър и дребен добитък, притежатели на 38 000 глави овци, 40 000 угоени овни, 8000 говеда и 3000 коня, на обширни пасбища из Софийско, Пиротско, Нишко, из Витоша и Рила, из Стремския балкан, около Баба Ески, Люле Бургас и Одрин, производители на търсени до Цариград аби и шаяци, табаци и козяци, майстори на обуща, металически украси за църкви и женски накити, бакърджии и железари, прочути из цялата Турска империя. Ала бе дошло времето никому да не се вижда чудно това.

Защото всички живееха с идеала за свобода. Този, който издигаше обикновеното и човешкото до безсмъртното и великото, стопанина и търговеца до героя и светеца, видимото до невидимото, тленното до нетленното, отсам до отвъд. Където домове и покъщнина, имот и деца, безбройни стада и обширни пасбища, аби, шаяци, табаци и козяци, майсторски украси за църкви и женски накити, бакърени и железарски произведения биват изоставяни без голямо съжаление от едни войници, призовани да се бият за него.

Само свободата можеше да превърне тези отлични стопани и търговци във войници, които, като гинеха с меч в ръка върху развалините на своя имот, ставаха жители на безсмъртен дом и като подхвърляха на унищожение несметни метри вълнени платове, аби, шаяци, табаци и козяци, оставяха върху себе си единствената дреха, дрехата на безсмъртието.