Яна Язова
Бенковски (239)

31. Последният

В това време Спас Гинов се сети за най-големия си син. Че Рангел не е между убитите деца. Че той може да остане сам на земята… И тръгна да го дири. Майка му, братята му, сестрите му, той самият не искаха да вървят без него…

Великите хора, великите дела, които са потърсвали душата на човечеството, което са го затрогвали и смайвали, рядко са намирали на своето време подготвена за себе си публика.

Делата, когато се извършват, едва ли могат да се видят.

Извършителите, изправени пред нас, едва могат да бъдат обхванати с поглед.

Великите хора, великите дела, великите събития приличат на обелиски, наблюдавани от своето човечество като от мравуняк, който се движи около тяхното подножие. Колкото една мравка може да повдигне очи от подножието на гиганта и да го обхване с очите си, такава частица може да зърне и обикновеният човек от великото събитие, което се извършва пред очите му.

За да се обхванат с очи великите хора, великите дела, великите събития — нужно е разстояние.

Разстоянието е зрителната тръба на човечеството, дължината на която се мери по някой път с векове.

Но в лицето на перущенци, напластени вече гръб до гръб в женското отделение на черковата „Свети Архангел“, Спас Гинов бе намерил своята достойна публика. Те го виждаха да гърми върху синовете и дъщерите си, виждаха широко разкритите скути на Гюрга Гинова — препълнена с мъртви деца, чуваха обезумелия баща да търси и вика навсякъде сина си Рангел, за да го убие, ала не казваха нищо. Не се втурваха да сложат край на това изтребление, на тая нечувана злочестина, която се изсипваше пред техните очи върху Гиновия род.

Когато Спас Гинов мина край чувалите с пексимет, Кольо Делов, който бе седнал върху единия край на козинявата черга, метната върху тях, се обади:

— Не викай и не търси Рангела, Спасе!… Турците го убиха долу на двора. Аз бях тогава там и го видях…

Спас Гинов го погледна за миг с неизразим поглед. В него се мярна нещо подобно на гордост, че щом като е било тъй, Рангел бе взел някакво участие в борбата…

В това време той съгледа баща си, седнал настрани върху чувалите с пексимет. Двамата се изгледаха очи в очи.

— Синко!… — прошепна старият Иван Гинов, като дълбоко наведе глава. — Какво ще стане с теб, къде ще отидеш ти, ако посегнеш и на баща си? Турците и без туй ще ме убият… Остави те да сторят този грях!…

Спас го отмина, без да каже нито дума. В този миг нему и наум не идеше, че старецът ще преживее цялото си потомство, което бе станало причина да изпита най-голямото бедствие и злочестина, каквито човек може да изпита на земята. А от неговия род, ожънат тъй ненавременно и жестоко от смъртта, като в една суха нива, ще остане да стърчи и вирее сам-самичък един неожънат от ръката му клас — внукът му Рангел Гинов.

Че на Рангела бе отсъдено да останат несметните съкровища — проклетия на Гиновия род късмет.