Яна Язова
Бенковски (254)

7. Аллах, а не човекът определя следващия час

Харби Махмуд надникна зад сухите клони на плета. Магда Логофетова бе отишла твърде далеч от хана и продължаваше да върви под сянката на околните стрехи. Нейната хубост и шарената й премяна надвиваха и най-дълбоката сянка. Те личаха навсякъде. Веднага я забеляза и младият учител Младен Павлов, който, заобиколен от своите ученици, бе излязъл от училището. Той хвърли към Магда Логофетова бърз поглед, който затуленият зад плета Харби Махмуд улови като огнена стрела, забита право в сърцето му.

В това време обаче нещо се промени. Настъпи някаква суматоха сред децата. Раздвижи се селото. Такова раздвижване младият татарин не бе виждал дори и при най-силна буря. На синьото горещо небе не се виждаше никакво облаче. Листата по лозниците на българските къщи не трепваха от каквото и да е полъхване. Ала Харби Махмуд усети хиляди духала. Те нахлуваха от Дунава, нахлуваха стремително в цялото село…

Не след дълго от тази посока се зададоха причинителите на стихията. Това не бяха ветрове, а нападатели — мъже, тълпи разбойници, въоръжени с пушки, саби и револвери, които виреха и размахваха в ръце. Облеклото им бе еднакво, чуждоземно: тесни гащи и късо палто, украсено със зелени ширити върху гърдите. Предводителстваше ги висок зелен байрак със златен лъв, изписан в средата.

Тъй като тия въоръжени мъже идеха откъм Дунава, татарчето имаше основание да мисли, че те са нашественици, врагове на султана, и още това, че ако сам аллах не се намесеше в негова полза в този съдбоносен час, ще станат покорители на неговата земя.

То изтърва юздата на жребеца, хвана се за шарения пищов, който висеше на верижката, и се слегна зад плета.

В това време даскал Младен се впусна да тича срещу въоръжените мъже, които прииждаха под зеления байрак като вълни, готови да залеят цялото село. Лицето му се беше зачервило като огън, без да бъде уплашено. От очите му бяха избликнали сълзи, като когато човек плаче, ала устата му викаше и се смееше. Той грабна феса от главата си, разкъса го на парцали, хвърли ги на пътя и викна като полудял: „Да живее България!…“

Дъщерята на Йон Логофета — Магда — примря под сянката на една стряха и закри лицето си с ръце.

В това време Харби Махмуд се вдигна от плета, прибяга напред и се намери на пътя на въоръжената тълпа, която прииждаше като бурните напролет води на Дунава. Размахал ръце под зеления байрак и запял бунтовна песен, тази тълпа предвождаше вече козлодуйският даскал Младен Павлов.

Въпреки всичко, което се случваше, къщите продължаваха да стоят безмълвни и тихи, като заспали под жаркото слънце. Махалата на татарите приличаше, зад гърба на татарчето, на пустиня, каквато представляваше в този миг може би цялата империя на султана.

Само десетината черкези, които товареха царевица на коли от черковния хамбар, бяха подпрели пълните си чували върху ритлите и гледаха на въоръжените мъже. В същия миг и ония ги зърнаха в черковния двор.

— Дръжте обирниците! — развикаха се те. — Дръжте народните изедници!

Десетина пушки изпукаха наведнъж. Черкезите изтърваха пълните с царевица чували, които крепяха върху ритлите, и се натъркаляха под колите. Разпилените купчини зърна почервеняха, като че ли върху тях изведнъж нацъфтяха макове.

В същото време от вратата на хана няколко въоръжени мъже изкарваха навън Йон Логофета. Подир него излизаше впрегатният му добитък и тежките му товарни коли.

Като уплашени от гърмежите на мегдана, селските врати започнаха да се блъскат от всички страни. Власи, цигани, българи и татари, хванали децата си за ръце, подкарали жените пред себе си, с писъци и олелия бягаха към южния край на селото. Скоро обаче те се завърнаха с вайкане, като скубеха косите си. Селото било заобиколено и завардено на всички страни от такивато разбойници. Блъскането, което отново се разнесе из улиците, този път бе затръшване, заключване и стоварване на някакви тежести зад пътните врати.

Харби Махмуд отново остана сам. Това нищожество, тази земна прахолинка се видя загубена в общия ураган. Ако съвестта на единствения свидетел закипя в него и искаше да протестира, то безсилието на единствения защитник изпълни със сълзи на безпомощен гняв очите му. Не се ли бяха усетили тъй безпомощни и ония, които залостваха околните врати и ги затрупваха с камъни?

Къде бяха султановите армии, султановите многобройни паши, офицери, пехота, кавалерия? Къде му са заптийските пълчища, башибозушките орди, черкезките конници, татарските като гора ятагани, малоазийскйте боздугани, къде му са правоверните, многобройни като песъчинките в пустинята, къде му са ходжите да призовават от височината на минаретата благословените в Мохамеда? Къде му са дервишите, които, наклякали върху малките си килимчета пред джамиите или сред прахоляка на пътищата, се въртяха като въртележки и додето припаднат, викаха да се пролива кръв за правата вяра и да се изтребят до крак безверните кучета?…

Къде е била стената на сигурността, защитата на империята срещу възможната от север буря?… Кои са й били предните постове, съгледвачите, стражите? Нима всички тия длъжности са били предоставени от аллаха нему, на нищожния татарин Харби Махмуд?… Неговата ли слаба ръка трябваше да се повдигне и подаде сигнал за опасността, която е връхлетяла цялата империя?

За да се противопостави, това човече трябваше да усети в гърдите си силите на султановите армии. А имаше увесен на корема си само един шарен пищов.

Когато ръката му, която стискаше това смешно оръжие, неусетно се проточи напред, като едно копие, насочено срещу врага, той сам не знаеше как гръмна.

Пъстрата тълпа на нашествениците, в която се отличаваха късите палта с кръстосани гайтани на гърдите и черните калпаци с металически лъвове, се раздвижи. Задрънкаха оръжия, мечовете се грабнаха в ръцете като сопи. Пушките отскочиха от рамене, револверите засвяткаха като очи. Всичко това, каквото беше войска, се нахвърли върху Харби Махмуд, а каквото беше буря, загърмя да го събори.

Всяка буря си има светкавиците, а всяка светкавица гърмежите. Харби Махмуд почувства гърдите си разголени, а главата си непокрита. За един миг гърмежите изпълниха цялата негова вътрешност.

Харби Махмуд изтърва шарения си пищов и пухна по очи върху голата земя.

Белият жребец изцвили уплашено над главата му, но когато видя своя похитител неподвижен на земята, препусна радостно и свободно по мегдана.

— Я гледай ти, какъв хубав жребец имал кучият му син!… — извика един от множеството, който бе свалил пушката си. — Него ще дадем на войводата!