Яна Язова
Бенковски (173)

3. Под светлината на пожарите

Когато нощният мрак настъпи, от превзета Каменица към разрушения град се разнесе бойна тръба. Тя свикваше Хафъз пашовите низами и подканяше ненаситните му пълчища да напуснат града като опасен за пренощуване.

Подир тази тръба гърмежите на пушките престанаха. Млъкнаха и писъците на събраните в дома на свещеника жени; словесните извержения на скотове, изливани върху жертвите. Замлъкна трополенето на подкованите обуща, влаченето на тежки предмети по тавана, по пода на долните стаи, на стълбите…

Дълго време презвитера Нона се ослушваше за стъпките на своя съпруг, но като не чу нищо повече, най-сетне реши да излезе от скривалището. Пипнешком тя се промъкна между наклякалите край стената мълчаливи мъже. Райна тръгна да излезе подир нея.

Когато отвориха капака на скривалището и се намериха на тавана, двете жени се стъписаха пред силното осветление, което ги накара в първия миг да помислят, че къщата е подпалена и гори. Но тъй като никаква топлина не се чувстваше, подир малко те се окопитаха и разбраха, че не тяхната къща е подпалена. Военният съвет и съседните на него къщи горяха.

Изхвърлените при обира на тавана вещи, подпорните греди и малката стълбица изглеждаха осветени от пожара, като че ли бяха огреяни от слънце.

— Какво са станали хората?… Къде е баща ти?… — запита тревожно презвитера Нона, като заслиза предпазливо по стълбата. Обхваната от лоши предчувствия, Райна мълчаливо тръгна подир нея.

Когато слязоха по втората малка стълба, пред очите им се показаха всички жени и деца, струпани на двора. Те бяха мълчаливи, неподвижни, окаменели, огреяни от пожарите като призраци, също като че ли не бяха живи хора, а картина от един страшен сън.

Когато видяха попадията и дъщеря й заедно да излизат от къщи, огреяни от околните пожари, тези окаменели фигури изведнъж оживяха, уплашиха се повече от тях, развикаха се, заплакаха и заскубаха косите си. Между тях имаше млади жени, които останаха да лежат примрели край стените на къщата, също като че ли бяха мъртви.

— Къде е мъжът ми? Къде е поп Георгие? — викна презвитера Нона.

Тогава множеството жени, стълпено насред двора, се раздели. Тя видя една фигура в черно расо, простряна върху дворните плочи. Буйната коса се бе разпиляла настрани, а калимавката бе отскокнала от главата й и се чернееше върху съседния плочник.

Дали страшната обстановка й подейства, или скръбта я порази, но презвитера Нона в същия миг обезумя. Тя хвана с две ръце главата си, изскуба косата си, писна с един глас сърцераздирателен и зловещ като на нощна сова, спусна се към трупа, хвърли се върху него и започна да бие главата си в неговите гърди.

— Ах, попе Георгие, съпруже Георгие!…

Ала изведнъж очите й съгледаха, че това, в което се биеше, е окървавено, че гърдите са пронизани, че там където е било сърцето, сега е зинала дупка.

Тя се изправи на колене и изпоразчорлена, разскубана и с посиняло лице, погледна тази малка кървава дупка. За нея тя бе зинала пропаст, погълнала живота на поп Георги и нейния собствен живот!…

Райна бе заплакала горчиво и безутешно над главата й.

Тя не я погледна, не каза: „Ти ни донесе това зло! Ти си виновна! Ти го уби! Своя баща уби ти!…“ Тя изглеждаше обезумяла за минало, за спомени, за всичко, което е било. Цялото й съществувание се бе съсредоточило в това, което бе една ужасна действителност: трупа на поп Георги в нозете й!… Малката кървава дупка в неговото сърце!…

Иваница Герова, добра съседка на презвитера Нона отпреди 20 години, от времето, когато й се роди първото дете Райна, за да я откъсне от това съзерцание, заприказва:

— Той, попадийо, излезе да ги посрещне. Не бе стигнал още насред двора, когато те се нахвърлиха върху него и започнаха да викат „Пара̀, папаз, пара̀!“… Той им се поклони, сам извади кесията си и я подаде на най-грозния, който стоеше отпреде му. Другият, който идеше с него, откачи от шията му големия кордон с часовника, а трети затършува по джобовете му, в пояса, откъдето извади големия сребърен кръст. Хвърли го на земята, удари го с петата си, направи го на парчета и тогава го прибра… Тъй… ако подириш нещо отгоре му, да не помислиш, че някой от нашите е посегнал… Нищо няма да намериш… Не остана какво друго да му вземат освен душата. Оня, най-грозният, който първи взе кесията му, вдигна пушката в него. Поп Георги едва успя да се прекръсти. Не се мъчи много, попадийо. Едно гръмване и толкова… Такъв го виждаш и сега… Оттогава не е мръдвал вече.

Презвитера Нона отново се хвърли върху окървавените гърди на своя мъртъв съпруг, но като не получи никакъв отговор, заскуба косите си и зарида. Тя, която през време на революцията с никакво деяние не бе допринесла за неговата гибел, нямаше с какво да се утеши.

Който готви революция, той е подготвил себе си за буря. Който иска мир, мир има в ума си. Такъв бурята връхлита на открито поле. Главата на неподготвения за буря е непокрита. Незащитена се намери презвитера Нона пред бурята, която обрули нейния дом.

— Не си само ти, попадийо — наведе се отново над нея Иваница Герова. — Погледни всички тия жени, които стоят и мълчат около тебе! Питаш ли ги, додето тебе те нямаше, какво те пренесоха, какво загубиха? Ти не можа да видиш как същите тия зверове, които убиха твоя мъж, се нахвърлиха върху тях, как им късаха дрехите и месата, как им дърпаха, без да гледат на плачовете им, сватбените накити от ръцете и гърдите. А на Мария Радославова, която лежи ей там с покрита глава, за да й грабнат златните обици, разкъсаха й ушите. Ти не видя как влачеха младите жени в твоята кухня да ги безчестят… Нито една сега не знае как ще се яви пред очите на своя стопанин. А младите момичета, които виждаш наоколо ти да плачат, никога няма да видят венчило. Тези нещастни деца са вече развалени… Стани, стани, попадийо, не си блъскай тъй главата в гърдите на умрелия, грехота е! Всички покойници са блажени!…

— Я повдигни глава, та погледни онази черна купчина край стената, която нито шава, нито отваря очи! Това е хубавицата Милкана… жената на Нестора, воденичаровата булка… Ти знаеш, че тя влезе у вас с едногодишно момиченце, което не сваляше от ръце. Виждаш ли сега някъде детето й?… Един изверг го грабна от ръцете й и го насече пред очите й на парчета. Хвърли парчетата му върху главата й, грабна я за косите и я повлече в кухнята! Като я влачеше по земята, тя продължаваше да пищи, да дере с нокти и зъби и да рита на всички страни. Горката!… А сега виждаш как лежи като умряла. У нея вече няма живот…

Презвитера Нона млъкна, но когато Иваница Герова отново заговори, тя отказа да я слуша повече.

— Стани, попадийо! — каза Иваница, като се мъчеше да я приповдигне с яките си работни ръце. — Стани да бягаме от града, додето мръсниците не са се върнали да ни заварят отново тук! Днес накитите, парите ни и честта ни, утре… живота ни… Няма вече за нас дом тука, додето тая турска сган е в Панагюрище! Стани да бягаме по-скоро в гората на Разлатица!…

Презвитера Нона стана и погледна уплашените наоколо жени, на които сълзите бяха останали да стоят на пожълтелите бузи.

— Вие вървете, спасявайте се!… — решително каза тя. — Аз нямам какво да спасявам повече! Ще остана да погреба поп Георгие. Нима мога да оставя съпруга си на гладните кучета?…

Тези нейни думи бяха и нейното първо обвинение към Райна. Острият и мъчителен поглед, с който изгледа своето дете, красноречиво говореше за нейните чувства.

Спомените за нещата и събитията се бяха възвърнали в нейния ум заедно с длъжността й.

— Върви и ти, спасявай се! — каза остро тя.

— Аз ще остана тук с тебе! — отвърна Райна.

— Помисли какво те чака, Райно! — викна Иваница Герова. — Ти си най-личната мома в селото! Ти си шила знамето! Ти си знаменоска!…

Сивите очи на Райна се изпълниха със сълзи и горчивина. Тя поведе жените към малката странична вратичка на северната страна и каза:

— Вървете! Не се бавете повече тук!…

Тия, които лежаха със затворени очи край стените, се попривдигнаха и прихванати през рамо от своите другарки по съдба, с дълбоки въздишки и болни стенания се извлякоха навън.

Мария Радославова, завързала с кърпа разкъсаните си уши, тръгна като замаяна подир тях.

Край стената, струпана на купчина, остана да лежи само Милкана, хубавата булка на Нестора воденичаря, като черна надгробна могила, огреяна от зловещата светлина на пожарите.