Яна Язова
Бенковски (136)

5. Аудиенция

Удивлението и гордостта на Иван Шутич и жена му Мария нямаха граници, когато, без да се бавят много пред техния дом, облечени парадно и по изискванията на последната европейска мода, започнаха да пристигат сами или на групи немци, французи, италианци, ромъни, поляци, сърби, гърци и далматинци. Всички тези достопочтени мъже от години заемаха високи чиновнически служби или се занимаваха с търговска работа в Белово.

Те се изправяха пред въоръжените въстаници, които бяха застанали на караул пред пътната врата, изговаряха ясно и отчетливо името си заедно с титлата и отличията, които носеха, с молба да бъде докладвано пред българския войвода. Ала Иван Шутич и младата Мария имаха още повече на какво да се чудят, когато започнаха аудиенциите.

Бидейки представители на цивилизовани страни, изправени прел един водач на въстанали роби, считайки самия него за роб на една нецивилизована империя, чужденците не се оказаха по-малко смаяни от тях. Бенковски войвода стана на крака и ги прие твърде учтиво. След като изслуша техните поздравления и пожелания за успех на въстанието, той се обърна да даде отговор към италианците на италиански език, който говореше бавно, към поляците на полски език, който говореше добре, към ромънците на ромънски език, който говореше като ромънин, а към сърбите и далматинците и братския сръбски език, който говореше като всеки славянин.

След туй той подпри между присъстващите някои преводач, за да може да поблагодари и отговори на въпросите, които му се задаваха от немци, гърци и французи. От нахлулата в стаята тълпа беловски въстаници се отдели и излезе пред него нисичко старо човече, което водеше за ръка едно русо момче с черти на лицето, изразяващи необикновена нежност и красота. На лявото бедро на момчето висеше малка сабличка, прилична на детска играчка.

— Български велможи и войводи! — каза старчето, като се поклони най-напред пред Бенковски войвода, а после и пред юначните лица от неговия щаб, които стояха прави зад него. — Аз съм даскал Нено, бивш български учител. Това е моето скъпоценно богатство. Това само аз мога да дам за в полза на милото ни отечество! Оставям го на вашите ръце. То се е изучило добре, знае немски и френски език. Употребете го за каквато работа го намирате достоен. Името му е Владимирчо, мое любезно дете.

Дохождането на Владимирчо се оказа твърде навременно. Бенковски войвода веднага го постави на масата до себе си, като свой преводач. Сега разговорът можеше да се води безпрепятствено между всички присъстващи.

Подир парадно облечените посетители, носители на високи титли и отличия, пред стражата, завардила къщата на Ивана Шутича, започнаха да прииждат един след други особен вид чужденци, които носеха набързо стъкмени въстанически униформи, а върху главите си големи овчи калпаци, с пришити на челото им големи бели кръстове. Това бяха далматинците каменари, които чукаха с големи чукове камъни на станцията или работеха по бичкиджийниците извън Белово. Снажни, мъжествени, имащи за оръжие само широките си гърди и плещи, а още и юмруците си, здрави и силни като чукове, те поискаха настоятелно на свой ред да се явят пред въстаническия войвода на българите.

Първият от тях, който се изправи като войник пред Бенковски войвода в българска въстаническа униформа, с ярешки калпак на глава, с пришит сърмен кръст върху него, бе посрещнат с нестихващи овации от българите и чужденците, които се намираха на аудиенция при войводата.

— Кръстьо Некланович! — рапортува снажният далматинец високо и ясно, като удари токовете си в земята. — По рождение далматинец, по вяра свободолюбец, моли за честта да бъде приет във вашата чета и да се бие под командата на капитан Бенковски за свободата на своите братя славяни!

Думите му бидоха преведени на всички езици сред неописуема врява, каквато само свободно изразената братска любов, събудените у всички патриотични чувства и възторгът пред най-високото проявление на човещината можеха да повдигнат сред една пъстра и разноезична публика.

Само Бенковски войвода изрази своята голяма радост с кимване на глава и като се обърна към своите писари, каза:

— Запишете в списъка на Хвърковатата чета господина Кръстьо Неклановича, родом далматинец!

Неуспял още първият посетител да отстъпи назад, пред Бенковски войвода се изправи друг далматинец, също така снажен, мъжествен, с широки рамене и юмруци като два чука.

Стефо Некланович! Моли да бъде записан в четата! — рапортува той ясно и кратко.

Мой брат! — обади се Кръстьо, който се боеше, че краткословесността и замислената външност на неговия брат можеше да не харесат на войводата в революционни времена като тия, които обичат цветистия език, бляскави личности и гръмогласни речи.

Запишете — с гордост, която можеше да покаже пред чужденците, се обърна Бенковски войвода към своите писари, — че двамата братя Некланович — Кръстьо и Стефо — желаят да бъдат записани в българската чета.

Додето писарите записваха имената на двамата далматинци, до тях се бяха наредили вече други двама, техни близки по кръв, други двама Неклановича — Георги и Иван.

Когато писарите сред невъобразим шум, предизвикан от овации и аплодисменти, записваха имената на новите двама Неклановича, зад тях протестираха вече по-скоро да бъдат допуснати пред войводата Джуро и брат му Сава Андреевич. Когато името на последния се вписваше в списъка, младият черноок момък се препоръча като говорещ всички европейски езици.

Множество, което бе изпълнило стаята тъй, че сгорещеният въздух бе започнал да го души, биде разтикано с лакти от един русокос немец. С мускули на атлет, той застана мълчалив, защото се виждаше безсловесен и неразбран сред славяни. Едно братство го свързваше с тях — борбата, едно чувство в гърди — омраза към тиранията, любов към свободата.

Изправен пред чуждия войвода, той заби токовете си в земята и като го погледна с ясния си поглед право в очите, каза открито, честно, твърдо, като че ли се обръщаше към брат:

— Албрехт!… Толкова стига!

— Вземете оръжията и конете на заловените турци и ги раздайте на вашите нови другари! — заповяда войводата.

В това време Крайчо знаменосец, който бе стъпил на прага, се обади, че някой си Тратник, инспектор на горите, от половин час се намира долу на пътната врата при караула и настоятелно изисквал да се яви пред войводата.

Когато инспекторът на горите Тратник влезе в стаята, Бенковски войвода видя пред себе си изправен един възрастен мъж с библейска руса брада, която се разстилаше до неговия корем.

— Дойдох, господин капитане — започна Тратник твърде горделиво на своя завален български език, — да искам пояс за моя гавазин Саида, който е турчин, да се пусне от вашите стражи заедно със свое оръжие.

— Кой си ти и на какво основание искаш да ти се даде това право? — запита Бенковски войвода.

Но Тратник, който бе дошел току-що от гората и не знаеше нищо, каквото се бе случило в Белово, освен че неговият гавазин Саида е бил застрашен заедно със своето оръжие от българи бунтовници, не предполагаше, че в една утрин този къс земя, принадлежал векове на султана, от международен пазар на търговски интереси може да се превърне в революционен кратер, че това, което е било тяхна гордост до вчера, днес е причина за тяхното унищожение, и което ги е закриляло, е станало опасно да се закриля.

Тратник просто бе донесъл от гората своята вчерашна душа и това обстоятелство пролича в неговия дързък и високомерен отговор:

— Я съм славонин, господине, инспектор на горите и поданик на негово австрийско величество!

— Ако ти си немец и ако твоят господар е неограничен деспот в земята си — викна Бенковски войвода и орловите му очи блеснаха със страшен огън, — аз съм българин и немилостив бунтовник в земята на своите деди! Аз заповядвам тук! Скоро да доведеш турчина, че сега ще метна въжето на врата ти!…

Библейската брада на инспектора Тратник се разлюля до пояс. Дързостният блясък угасна в очите му и се превърна в размисъл: по кой най-добър и най-бърз начин да се спаси. Така постъпваше той, когато в горите се видеше внезапно връхлетян от някаква стихия, от някакво природно бедствие.

— Слушам, господин капитане!… — отговори той на това, което се обръщаше към него с гръмотевичен трясък, защото то бе революция, а революциите са непреодолими природни стихии.

Додето траеше разправията с инспектора на горите Тратник, в стаята влезе възрастен мъж, българин, среден на ръст, който още на пръв поглед се хвърли в очи с харамийското си облекло. Той носеше широка до коленете дреха от бял шаяк и харамийско оръжие, което се състоеше от изкривен нож, втъкнат в пояса, а в ръката — тънка пушка, дълга като гега. Неговото лице, което носеше безброй белези от рани, едни от острие на нож, а други от куршуми, колкото ни една едра шарка не може да остави по човешко лице, издаваше веднага хайдушки занаят. И наистина, когато поиска да бъде записан като редник в четата на Бенковски войвода, той каза просто:

— Тодор Хайдутина! Рила планина е мое местожителство.

Гласът му беше твърд и глух като планинско ехо. Погледът му спокоен, сигурен, хищен, поглед на ястреб. Когато му казаха, че името му е известно по целия Доспат, той отвърна без гордост:

— Може… Хайдутувал съм 30 години.

Докато приемането на нови четници в редовете на Хвърковатата чета продължаваше, много от посетителите бяха напуснали дома на Ивана Шутича, но скоро се завърнаха назад, като носеха със себе си скъпи подаръци за Бенковски войвода: европейски пушки, револвери, телескопи, конски седла с най-изкусна изработка и най-скъпа кожа, а още и самите коне, които с последна целувка от страна на добрите стопани бидоха оставени и завързани за дъсчената ограда на Ивана Шутича.

Съкровищникът на четата предложи да заплати скъпите оръжия и конете, но техните приносители отказаха с просълзени очи. — Нито оръжията, нито конете са ни нужни повече — казваха те.

И без туй при тия обстоятелства ние нямаме повече работа в Белово и всички заминаваме за Одрин. Нека нашите оръжия ви донесат успех в започнатата борба и пълно освобождение!

Докато всички тези скъпи вещи и животни биваха записвани като дар на четата, Крайчо знаменосец погледна хубавото „Лафуше“ и револвер на Иван Шутича, които висяха окачени на стената.

— Господине Иван Шутич — провикна се той над главите на всички присъстващи, — като ще вървиш за Одрин, за какво ти са на тебе този револвер и това „Лафуше“? Ти там ще си купиш други. Продай ми ги!

— Да вървя за Одрин! — отвърна му сърдито Иван Шутич, сякаш изневиделица Крайчовата плесница го будеше от блажен сън. — Това е унижение за мене, господа! Да вървя за Одрин, значи да бягам от защитниците на свободата, от своите братя славяни! Аз напущам и къща, и работа и заедно с жена си ще дойда във вашата чета!…

— Какво каза? Какво говори?… — развикаха се от всички страни.

Когато думите му бидоха преведени на всички езици, смайването и овациите, които те предизвикаха у присъстващите, нямаха никакви граници. Мадам Мария, седемнайсетгодишната негова съпруга, забрави от радост всичко, което една млада и хубава жена има да помни, когато се намира в общество. А именно, че нейният дом е пълен с мъже, че тия мъже са от два противоположни свята и че за нея не бе достойно да се явява както пред висшето общество на града, закриляно от дипломатическите мисли, тъй и пред въстаниците, оставена на произвола на съдбата. Тя се хвърли пред всички очи на врата на мъжа си, като че ли бе негово разгалено дете, и го целуна силно и звучно по двете страни с малките си розови устни.

Нови бурни овации посрещнаха нейните целувки. От всички присъстващи те бяха приети като израз на най-висок патриотизъм.

— Но вие сигурно не предполагате, че подир един час четата напуща Белово и се връща в Балкана — каза Бенковски войвода, колкото и да бе възхитен и обрадван. — Ще можете ли за толкова кратко време да се приготвите и тръгнете с нас?

— Всеки момент!… — извика в отговор Иван Шутич. — Всеки момент, капитан Бенковски, Мария и аз сме готови да напуснем всичко и ви последваме, накъдето и да поведете своята чета!

Когато Бенковски войвода начело на своя щаб напусна неговата къща, когато заключваше вече пътната врата, той съгледа жена си Мария, весела като птичка, кацнала вече с черния си копринен кринолин и голяма черна шапка върху най-хубавия кон, натъкмена в редицата на въстаниците. Тя виреше с малката си, облечена в ръкавица ръка черно чадърче над главата си.

Думите на Иван Шутича бяха приети от съдбата като клетвени думи, които той и младата Мария трябваше да изпълнят с цената на живота си.