Яна Язова
Бенковски (266)

19. Веслец

Додето едни от въстаниците си почиваха и събираха сили за нова битка, други се обучаваха от коменданта Войновски в стрелба и набавяха в раниците си каквото бяха забелязали, че им липсва. Трети се угощаваха край запалени огньове с печено месо — малки ярета и овни, заклани от овчарите в близката кошара.

През това време по всички възможни пътища за Враца, без да се изключват козите пътеки, урвите и яровете над града, дори и скалистите пролуки, се развиваше трескава деятелност.

Ако бунтовниците бяха допуснати през нощта, току-речи, безпрепятствено, да се прехвърлят през полето от Милин камък на Вирхлец, или Веслец, ако през целия 19 май бяха оставени да си почиват на хубавия слънчев припек, да се обучават в стрелба, да стягат и приготовляват раниците си за нов поход и да хрускат край запалените огньове печеното крехко месо и балканските ярета и овни, то се дължеше на обстоятелството, че турската войска, придружена от черкезка конница и татари, очакваше из разбунтувана Враца да излезе и се присъедини към четата някаква голяма въстаническа сила, за която всички бяха само чували. По тази причина войската пъплеше, опитваше, заемаше всички пътища и се разпростираше из полето, като се стараеше да заобиколи града.

По-късно тази войска, черкези и татари, жестоко си отмъсти на неговите мирни жители, които напразно се оправдаваха, че не са въставали. Колкото напразно ги бяха чакали да въстанат, толкова по-свирепо ги извличаха сега от техните домове. Голи и боси, с пребити от камшици гърбове и разкървавени от спъване по остри камъни нозе ги подкараха да извървят пешком пътя от Враца до страшните видински затвори. Бесиха ги, удушваха ги с вериги, умъртвяваха ги с бой. Така те се възнаградиха за напразното очакване през този ден.

От своя страна, въстаниците, събрани на Веслец, гледаха пред себе си Враца. Те не можеше да не мислят, че дори диханието им трябва да събуди уплашените духове на малодушниците, техни неверни братя, да промени решението им, да ги вдигне на крак и вкупом поведе извън града. Сам Христо Ботев гледаше на това като на нещо възможно, очакваше да види пушечни гърмежи на мегдана, байрак да се носи и подскача из улиците, въстаническа войска да търчи из града. Куриер след куриер, снабдени с негови писма до Заимова, прегърчаваха по козите пътеки, спущаха се в яровете, плъзгаха се по сипеите над Враца и се загубваха из крайните махали. Тия куриери бяха врачани. Никой от тях не се върна до обяд, пито после обяд. Нито пристигна някаква вест в отговор от Заимова.

Това, от което турските войски напразно се страхуваха, което ги бе накарало да бездействат през цялата нощ и пред едно хубаво слънчево време на следния ден, при идеална видимост, да продължават да се шляят из полето, и това, което караше въстаниците, все повече стеснявани от обръча на неприятеля, да продължават да стоят до ново свечеряване на Веслец, това едно и също нещо, съсредоточие на вниманието на двете враждуващи страни, бе Враца.

Едва привечер из улиците на града се забеляза някакво оживление в настъпилия здрач, прилично на придохождането на три мътни поройни реки от три противоположни крайни махали към мегдана.

Войводата веднага изпрати съгледвачи, които не се бавиха дълго време. Когато се завърнаха при дружината, те изглеждаха твърде смутени и отчаяни.

— Нови турски войски, войводо! — казаха те. — Прииждат отвсякъде.

— Тозчас трябва да се махнем оттук и да вървим към Балкана, да дирим други разбунтувани села! — отвърна Христо Ботев. — За Враца трябва да изоставим всякаква надежда!

Такава заповед на войводата за борците можеше да означава само знак за отстъпление. Очите на четниците от Враца, които бяха дошли да освобождават своя роден град, се изпълниха със сълзи. Допрели се бяха почти до своите домашни огнища, ала никога повече нямаше да ги видят. Ако се провикнеха малко по-силно, гласовете им щяха да се чуят от техните жени и деца, ала съдено им бе никога повече от родна уста да не чуят своето име.

Войводата разбра техния плач. Сам той бе оставил в чужда Румъния, на произвола на съдбата, стара майка, дошла да дири спасение и прехрана при сина си, младата си жена Венета и малката си дъщеря Иванка, навършила едва четиридесет дена.

В ума му непрестанно звучеха думите на краткото писмо, което бе имал време да им прати само преди два дни, на 17 май, от парахода „Радецки“:

„Мила ми Венето, Димитре и Иванке,

Простете ме, че аз ви не казах, къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаех, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене.

Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и да вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да те не оставят и те трябва да те поддържат. Бог ще ме запази, а като оживея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че след отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те Христа.“

17 май 1876 год. „Радецки“.

Сега той вече знаеше щастието и честта, които ги чакаха. Защото от неговата ръка бе написано:

Да помнят, мене да търсят:

бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви в земята,

в земята, майко, черната!…

Измяната на Враца, а не свечеряването го караше да усеща как черното крило на оная орис, която си бе предрекъл в песни, се спуща вече над главата му и помрачава целия небосклон над него и над главите на ония, които го бяха последвали.