Яна Язова
Бенковски (4)

4. Невидими лъчи

На други ден твърде рано Младата Макрина излезе от килията, която делеше със сестра Анисия, и отиде право в тъкачната. Това бе онази дълга килия с четири големи прозореца на едната страна, в която се работеше на осем стана памучни платна, китени одеяла, черги на „макази“ и тънкият вълнен плат „гриза“.

Тя отиде при сестра Евлампия, която наблюдаваше права стана с „маказите“, и каквато изглеждаше недоспала и посиняла от студ, каза припряно и ядосано:

— Дай ми някаква работа, сестро Евлампия! Аз мога да тъка черги…

Сестра Евлампия я погледна, без да изрази някакво учудване. Тя дори се усмихна благо и весело на Младата Макрина. Тази сестра Евлампия имаше две страсти, два еднакво силни змея, които се намираха в постоянна и гибелна борба един срещу други в нейното тяло.

„Аз съм полесражение! — често казваше тя. — Ангелът и дяволът всеки час се борят на живот и смърт в мене!“

Ангелът и дяволът бяха двата змея борци, двете основни страсти в нейния живот. Първата бяха становете. Тя бе незаменима майсторка. А втората — чревоугодието, което тя с нищо не можеше да насити.

Нейният ръст бе по-долу от среден, а тялото й слабо, затуй никоя от сестрите не можеше да си обясни къде отива толкова много храна, която минаваше по пътя на различни превращения през тялото на сестра Евлампия. Тя постоянно дъвчеше, дяволът я принуждаваше да трупа тайни запаси в килията си от най-различни лакомства. Тя тършуваше из магерницата, за да си набави това или онова съблазнително нещо за ядене, което най-много обичаше. — Ще те надвие дяволът, сестро Евлампия — закачаха я сестрите.

Скрий лакомството в килията си и по-скоро тичай на становете при своя ангел!

Когато седнеше на становете, сестра Евлампия за този ден изкупваше греха на своето чревоугодие. Тя се увличаше в работата на своите изкусни пръсти дотолкова, че забравяше какво дъвче в устата си, та било то и най-вкусното, което желаеше на света. Седнала в стана, тя забравяше себе си, своята грешна природа и целия грешен свят, от който се чувстваше една дребна частица.

Като чу желанието на Младата Макрина, тя не се учуди, а изведнъж я разбра. За да не излезе в града, Младата Макрина искаше да се затвори в нейните станове.

— Тъкмо навреме дойде, да смениш сестра Ана, която тази сутрин се оплаква от коремни болки! — отвърна сестра Евлампия. Тя усети в себе си големи морални сили — както подлагаше в становете своя демон на изпитание, тъй да подложи в тях и демона на Младата Макрина.

„Лозето не иска молитва, а мотика!“ И за човешката душа, за да се разкопае, изчисти, изплеви и окастри, за да порасне насаденото в нея и да върже плод, иска се работа!

Сестра Ана наметна на плещите черния си шал и стана, превита надве.

Да ти покажа ли по-напред? — запита тя.

Голямо чудо!… Зная аз да тъка твоите „макази“! — свъсено отвърна Младата Макрина и седна на нейното място в стана.

Сестра Евлампия не й се скара за този незаслужен отговор, нито по-сетне, когато тя започна да блъска бърдото с такава сила, че застрашаваше да го строши.

„Дяволът се бори в нея — казваше си добрата сестра Евлампия.

— Нека да го бие! Нека да го блъска по главата! Дано го убие!… Дай Боже да го погуби!“

Младата Макрина удряше бърдото, додето пот и сълзи покапаха по бузите й. Наближаваше онуй обедно време, когато тя се губеше някъде из града.

Поплачи си, поплачи! — обади се по едно време сестра Евлампия. — По-добре ще ти стане.

Ти като си ми надзорница на стана, не си надзорница на душата ми я!… — озъби й се Младата Макрина, но сестра Евлампия не се разсърди.

— Казвам ти го, защото те обичам като сестра — отговори тя.

Младата Макрина отри сълзите си и продължи да удря. Тя излезе от стана, когато клепалото зачука за обед. Спусна се в магерницата и се нахвърли върху блюдото с ядене, без да вижда какво яде. И другите сестри около нея бързаха да се нахранят, уморени бяха и те, никой нищо не я запита и тя не поприказва с никого. Стори й се, какво те не са забелязали дори, че днес тя е останала между тях. Че днес не е излизала в града. Следобед тя се качи право в тъкачната, влезе в стана и стоя в него до вечерта. Колкото повече наближаваше вечер, толкова лицето й потъмняваше и тя съвършено посърна. Когато излезе по мръкнало от стаята на становете, приличаше на човек, който не е блъскал цял ден ръцете си, а своята глава. Тя изглеждаше пребита от мисли и решения. Тези решения тя чувстваше, че е вземала против своята младост, против своето щастие, против своя живот. Нейният подивял поглед я уподобяваше на човек в пустиня, който не вижда спасение.

Тя се върна в килията си и като я намери студена, нахвърли се върху сестра Анисия:

— Нима ти и в такова студено време мързелуваш по цял ден и не искаш да запалиш печката?… Готова си да ме чакаш до среднощ да се върна и да я запаля!

Знам ли кога ще се върнеш? — каза двусмислено сестра Анисия, която не можеше да позволи една скитница като Младата Макрина да й се кара и да я има за своя прислужница. — Аз прекарвам денем в дежурната стая или в магерницата, а там печките горят денонощно.

Младата Макрина изфуча навън и въпреки виелицата, която бе започнала, нацепи дърва на двора. Подир това тя нарами цепениците, качи се в килията си и ги тръсна с оглушителен шум зад вратата. Скоро в малката тенекиена печка суровите дърва започнаха да пращят, да хвърлят рояк искри, а когато се разпалиха добре, тенекията започна да се начервява от едната страна и да хвърля върху нея остра, но приятна грейка. Младата Макрина донесе запаленото газениче при печката и седна да плете вълнен чорап. Сестра Анисия я наблюдаваше учудена, свита на кълбо върху одеялото на леглото си. Искаше да я запита защо днес не е излизала в града, но не смееше поради намръщения й поглед, а и не искаше, като много по-възрастна от нея, първа да й се отсърди и да й заговори.

Младата Макрина усилено плете вълнения чорап до късно през нощта, когато газеничето започна да пръска искри от черните си изсъхнали нищелки, свити на фитил, и скоро подир това угасна.

Сестра Анисия, която също така не можеше да заспи, видя как тя стана за последен път от ниското трикрако столче, донесе последната цепеница и с душманска ръка я захвърли сред грейналата жарава на малката тенекиена печка.

„Сън не я хваща!“ — мислеше сестра Анисия.

Младата Макрина си легна за малко тази нощ, спа лошо, но на сутринта първа се яви в тъкачната килия на сестра Евлампия и без да губи минутка време, седна в своя стан и заудря бърдото.

— Ти много си подранила, душичке! — извика сестра Евлампия, която като надзирателка първа влизаше в тъкачната и сега облизваше с голяма охота едно препечено сладко кравайче, поръсено със сусам. — Искаш ли сусамено кравайче?

— Не ми се яде! — кратко отговори Младата Макрина.

— Защооо?… Много е сладко!

— Защото не мога да търпя хора, които са постоянно гладни, и не мога да гледам уста, която постоянно дъвче! — извика Младата Макрина с ярост.

Сестра Евлампия се изчерви от смущение, но тъй като й се стори срамотно да изплюе сдъвкания залък от сусаменото кравайче в шепата си, при това то беше тъй сладко и ароматично, тя се задоволи да се отдалечи в дъното на стаята и да седне в своя стан, върху който тъчеше тънък вълнен плат „гриза“.

„Дяволът още повече мъчи нашата хубавица! — каза си тя. — Дали ще удържи до довечера?“

Но Младата Макрина остана в своя стан до късно вечерта, а се яви на работа и на третия ден. Не бе дошло още обед, когато тя стана с пребледняло лице, с изпотено от усилия чело, отиде при сестра Евлампия, която работеше на последния стан, и й каза задъхано и отривисто:

— Аз трябва да отида за малко в града!

Сестра Евлампия наведе съкрушено очи към тънката вълнена нишка, която прекарваше, като не знаеше какво би могла да отговори. Да й запрети — нямаше тази власт. Да я изпрати при госпожа Евпраксия — не смееше. Затуй тя стоеше с наведени очи, съкрушена и потънала в мълчание.

— Чу ли?… Трябва да изляза веднага! — повтори тихо и невъздържано Младата Макрина.

Бог с тебе, сестро! — едва отвори уста да отвърне сестра Евлампия и като наведе глава, не я вдигна, додето вратата на килията не се затръшна.

Не издържа! — проплака един глас в сърцето на сестра Евлампия. — Дяволът надви в нея. Сега тя повече никога няма да се върне в метоха!

Какво бе нейното удивление обаче, когато час по-късно Младата Макрина отвори вратата и влезе в килията. Смирената Ана, повикана веднага да я замести, стоеше, пребледняла от болки в корема, на нейното място. Младата Макрина се изправи пред нея и с тих глас й каза:

— Ти си болна, сестро Ана, защото си дошла?

И като каза това, тя наведе очите си.

Сестра Ана вдигна своите страдалчески очи към нея и я погледна тъй, сякаш й казваше: „И ти си болна, сестро Макрино!…“ Но си замълча, стана и излезе от тъкачната, след като размени дълъг и многозначителен поглед със сестра Евлампия.

От този ден Младата Макрина се смири и утихна. Здравата й ръка не блъскаше бърдото до скъсване на памучната основа. На обед тя слизаше в трапезарията и обядваше до сестра Анисия, а вечер, когато замръкнеше, се прибираше право в своята килия и намираше малката тенекиена печка запалена и край печката сложено малкото пушливо газениче и две трикраки столчета. Сестра Анисия сядаше на едното с вълнен чорап в ръка, а Младата Макрина сядаше на другото и дебелите шишове заиграваха в нейните пръсти.

За да се въздържи да я разпитва, сестра Анисия й разказваше своята история. За онази варосана къща, която тя виждаше от двайсет години вече само в своите сънища. Къщата била оградена с плет от френско грозде, а при плета цъфтели гергини… Слънце греело в градината, плодове имало по дръвчетата. Благословена земя, благословена къща, благословени били и нейните обитатели!…

Ееех!… — въздъхваше извън гърди Младата Макрина и сълзи оросяваха бузите й.

Защо плачеш? — питаше я трогната сестра Анисия.

Хубаво разказваш, сестро Анисия! Хубаво и тъжно, сърцето разкъсваш на човека!

Всеки разказва хубаво онова, което е изгорило сърцето му — отговаряше сестра Анисия и подемаше друг разказ: — Имах аз едно дете, тригодишно дете. То много обичаше слънцето. Слънчево дете имахме ние, моят стопанин и аз. „Погледай го колко весело играе на слънцето!“ — обичаше да казва моят стопанин. Косата му бе руса като злато, навита на шушулки върху челото. Весело дете беше то. Буболечките се събираха около него на двора.

„От това е, че нашето дете си играе на слънце!“ — казваше моят стопанин, но аз му отвръщах: „Не е от слънцето, а защото нашето дете е много добро. Неговото сърчице привлича буболечките към нозете му.“

Сестра Анисия ставаше, разравяше жарта в „кюмбето“, както наричаха тия скорогрейки, сковани от тенекия, донасяше нова цепеница и я хвърляше сред жарта. Малки светли искри пръсваха из отворената врата върху Младата Макрина и угасваха в косата й и в скутите й, в които лежеше голямото й вълнено кълбо.

Продължавай, сестро Анисия! — казваше тя с въздишка.

Една вечер сестра Анисия подхвана този разказ:

— Имахме един съсед турчин — Сюлейман. Превозваше пътници до Пловдив в една дълга като вагон кола, покрита с чергило от рогозка. На този Сюлейман се роди момче, когато и аз добих моето. Лош знак — мисля сега аз. Неговият Саади излезе едно дете грозно като дявол. То беше сухо и черно и долната му челюст беше откачена и увиснала като на маймуна. Когато порасна и тръгна да ходи, един ден, гледам го, влезе у дома. Разбрал, че и у нас има момче. Играеше му се. По едно време вратата се блъсна и Сюлейман коларят влезе в двора. Той беше грамаден турчин с пипонеста глава и похлупени очи. С тия очи той погледна двете деца, които си играеха на слънце и занемя от мъка. Сърцето му се сряза на две. Моето грееше като злато, а неговият Саади се гърбучеше в нозете му като черен бръмбар.

Сестра Анисия стана замислена и се приготви да си легне.

— Грях ми лежи на душата! — прекръсти се тя. — Винаги мисля, че това бе той, онзи душманин, който една нощ подпали нашата къща. Огънят беше хвърлен в стаята, където спеше детето!… На другия ден след пожара Сюлейман изчезна заедно с дългата си кола и се върна едва подир месец време в своята къща. Никога не съм го виждала оттогава. Неговият Саади наскоро се окъпа в Тунджа, разболя се от треска и за два дни умря. Сюлейман вдигна двете си ханъми, слугите и добитъка, продаде къщата и се засели в Доймушларе. Може и да си е мислел, че Бог му е взел Саади, за да го накаже…

Тъй сестра Анисия, вечер след вечер, разказвайки своята история на Младата Макрина, наблюдаваше борбата, която тя изборваше в своето сърце, в своя ум и в своята съвест. Колкото дните минуваха, толкова по-рядко излизаше тя в града и се връщаше по-рано, отколкото я очакваха. Дойде време, цяла неделя не излезе никак, а си остана в метоха и през втората и третата.

В манастира дойде една непозната жена да пита за нея, но тя се скри от нея в някоя килия, сякаш потъна в земята, и никой не можа да я намери до вечерта. Тази жена дойде и втори, и трети път, но срещна най-сетне сестра Анисия, която се развика срещу нея:

— За какво ти е на тебе Младата Макрина мари, обеснице? Я да се махаш от метоха и други път да не съм те видяла тука да стъпиш, че ще останеш без крака!

Никой не похвали Младата Макрина, че тя полага големи усилия за добър живот. Но пък и никоя от сестрите в Горния метох не се обърна през това време да й каже, че беседата на госпожа Евпраксия върху „любовта“ е била прочетена за нея.

Сестра Анисия не можа да се въздържи повече, един ден отиде при Младата Макрина и я целуна по челото:

— Като твоя майка го правя! — каза тя. — Като твоя майка, която се радва на твоето възвръщане! Спомни си притчата за блудния син, дъще! Колко много се радвал баща му. Градът за тебе е бил това, което е бил светът на съблазните за блудния син. Ти се опомни и се върна при нас: „Мъртва бе и оживя, изгубена бе и се намери!“

Сестра Анисия не се задоволи да разкаже притчата за блудния син само на Младата Макрина. На другия ден тя тръгна из метоха от килия на килия да я разказва на всяка сестра.

— Да се радваме! Да се веселим! — викаше тя. — Защото тази наша сестра мъртва бе и оживя, изгубена бе и се намери!… Нека дойде сега нашата духовна майка и да се възрадва с нас, според както е речено в притчата!

На следната неделя тя чу отговора на своя възглас, който разнасяше навред из килиите на Горния метох. Когато службата в църква свърши, госпожа Евпраксия се изправи с целия си ръст пред олтара и като скръсти ръце на корема, приготви се да държи проповед:

— Драги сестри — започна гръмогласно тя, — когато у човека няма разум, той живее като животно и не е виновен за това дали живее лошо или добре. Но дохожда време, когато трябва да разсъди какво трябва да прави. И ето често пъти човек, вместо да разбере, че разумът му е даден, за да познае кое е добро и кое е лошо да върши, употребява го, за да оправдае туй лошо, което му е приятно и което той е привикнал да върши.

Думата ни е за греха, който иде от говоренето. Преди да почнеш да говориш нещо, помисли, струва ли си, нужно ли е да го кажеш и няма ли да повредиш някому с това, което искаш да кажеш!

И пак ще кажа думите на един мъдрец: „По-напред помисли, че после говори! Но спри се, преди да ти кажат: «Стига!…» Човек стои по-горе от животното със способността си да говори. Но той може да падне по-ниско от него, ако говори каквото му попадне.“ Същият мъдър човек е казал още и това: „С какво да сравним езика в устата на човека?… Той е като ключ на съкровищница. Когато вратата е заключена, никой не може да знае какво има там, скъпоценни камъни или ненужни дрипи!“

Нека тези прости, но мъдри слова, драги сестри, ви служат като напътствие в живота! Мир вам!…

Като изрече тези слова, госпожа Евпраксия с големи крачки напусна черковата. На другия ден сестра Анисия биде изпратена да живее в килията, която се намираше в дясното крило, в най-отдалечения край на коридора.