Яна Язова
Бенковски (183)

2. Среднощен преглед

На полунощ треската на Каблешков премина и четата от стотина копривщенски въстаници, която за няколко часа се бе приготвила да върви в Балкана, излезе на края на града.

Едни от тях пеша, а други на любимите си коне, с които не искаха да се разделят, те отиваха въоръжени с най-добрите си оръжия, които имаше въстанала Копривщица. Много от тия оръжия на драго сърце им бяха подарени от нещастниците, които бяха решени отново да станат роби.

Водачи на тази чета юнаци, която мълком се прощаваше с родното си място и се губеше към Балкана, бяха: Тодор Каблешков, апостолите чужденци Панайот Волов и Георги Икономов, хилядникът на Копривщица Найден Попстоянов и хилядникът на Панагюрище Павел Бобеков.

Никола Караджов

Между тия ездачи се виждаше прошарената глава на Никола Караджов, който вече бе видял в пепелище своята Клисура.

Дошел в Копривщица да дири спасение и сигурност, хванат от копривщенските и клисурските селяни, затворен като престъпник спрямо своя народ в спицерията на д-р Спаса заедно с копривщенските въстанически водачи, той трябваше да разбере, че за един водач на бунта няма сигурна земя. Че додето неговите гърмове падат, покривите не са убежища. Че додето бурята, посеяна от него, вилнеее, никоя стена не е крепост.

Излизането в Балкана за него вече не бе разрешение на въпроса.

Бурите и гърмовете връхлитат столетни дъбове и високи канари, и усойни пропасти. Тон имаше чувството, че няма да избегне тия бури и гръмове, щом ги носи със себе си.

И тъй се случи, както той мислеше.

Само подир четири дена, а именно на 4 май, софийският мютесариф е изпращал телеграма до видинския, в която подир сведенията за потушаване на въстанието в Панагюрище и Копривщица съобщавал следното:

„Вчера чауш Рюзгар Ахмед, командирован в Тетевенския балкан, като обикалял с хората си да устройва засади, се натъкнал на една бунтовническа засада. След като от двете страни се водила около един час престрелка, бунтовниците били разбити и при бягството главатарят им, с лъвски знак от жълто тенеке на калпака и в комитска униформа, бил убит от куршума на споменатия чауш. Оказалите си в него документи и дрехите му са били изпратени.“

Убитият главатар бе Никола Караджов.

Панайот Волов и Георги Икономов

Една надежда обаче водеше двамата чужденци апостоли Панайот Волов и Георги Икономов през балканските хайдушки пътеки към старата столица Търново, към най-големия революционен център, който викаше чужди войводи за военачалници и се хвалеше с хилядна кавалерия, която обикаляла из търновските поля…

Тяхната мисъл тъй много бързаше да стигне разбунтувано Търново, а копривщенци тъй малко бързаха да напуснат своя роден Балкан, че те скоро трябваше да се разделят с тях и да поемат един пряк път през хайдушките дебри и усойни балкански мрачини, където слънчев лъч не е допирал никога. Този пряк път за тях е траял 22 дни…

Историята разправя, че подир поражението на бунта, непотърсени повече в Тракия, забравени от Бога на сполуката, на двайсет и втория ден вечерта, твърде много уморени, за да продължат пътя си, двамата апостоли постлали едно палто и поседнали да си починат на високия бряг на придошлата буйна река Янтра.

Градът Бяла се виждал твърде близо пред тях.

По-близо до тях обаче бил градът на смъртта, поселяван от ужасни видения и измъчени призраци.

Смъртта казват, че си има пратеници, които изпраща при тия, които е набелязала и които очаква. Такъв пратеник за двамата апостоли се оказал пъдарят Омер. Като същински дух изникнал той изневиделица на главите им, разгледал ги внимателно с призрачните си очи и поискал да узнае имената им, какво работят тука и откъде са изпаднали в неговата земя.

Както се появил… тъй и си отишел. Панайот Волов поискал да каже на другаря си нещо за Омера, но времето за предупреждения било свършено. Една силна турска потеря се задала оттам, където изчезнал Омер.

С такава потеря зад гърба си и с придошлата и мътна Янтра пред себе си на двамата другари не оставало друго спасение, освен да се хвърлят в пенливите води и да преплуват на отсрещния бряг.

Да се прекоси с плуване една водна стихия, значи да се пречкаш на ураган.

Това, което потерята видяла да се бори в Янтра, било един буен въртоп от пяна и две заплетени в нея тела, които се борели и въртели в нейните яростни прегръдки. Пушките им се виждали да се размахват някое време над посрещнатите вълни. После разярената пяна заляла раменете им, главите им, нозете им, които се преплитали с вълните, издигали и потъвали.

След отчаяна борба със стихията, която не траяла повече от няколко мига, двете пушки, които със своето изгърмяване в Панагюрище първи бяха оповестили свободата на българския народ, заедно с двете ръце изчезнали в мътните страшни вълни.

Настървената потеря могла да ги намери едва на третия ден, изхвърлени върху тинята на калния бряг. Очите им били избити, но пушките им все тъй яко стиснати в подпухналите им ръце.

Турците изтръгнали най-сетне тия пушки, отсекли ръцете, които ги стискали, направили на късове телата им и отново ги хвърлили в мътната стихийна река.

Ала и с това борбата на двамата апостоли не била още свършена.

Късовете на техните тела отново били изхвърлени на брега.

Заровили ги в тинята, но реката наново придошла, изровила ги и ги отнесла със себе си.

Павел Бобеков

Додето четата заедно с всички свои главатари се движеше от Копривщица към Балкана, в оня полунощен час, в който добиват яснота и най-мъгливите предчувствия, имаше между последните да се стреми към столицата на I революционен окръг още един замислен конник, още един, който бе чужд на копривщенци, панагюрският военачалник Павел Бобеков.

А неговите предчувствия тая нощ го бяха повели по верен път.

Павел Бобеков — единствен от водачите на Априлското въстание в Панагюрски окръг — е намерил Стефан Стамболов в Самоводене. Той се укрил при него, а през есента се прехвърлил във Влашко, където дочакал освободителните руски войски.

Едва тогава той постигнал това, към което се е стремил с такава гореща и тайна надежда в тоя полунощен час на път от Копривщица за Балкана. Заедно с тия освободителни войски той влязъл в Търново, където приветствал своя идеал — освобождението на България!

Орчо войвода^[1]

 

До Бобекова, начело на копривщенската чета, яздеше Орчо войвода. И той носеше надеждата за разбунтувана земя в гърдите си, и той имаше Търново на ума си, ала тази мисъл не го поглъщаше в мрачно мълчание, а го правеше весел и разговорлив.

Радвайте се, момчета — приказваше той наоколо, да го чуят всички, — спукана им е работата на турците. Наши братя 12 000 сръбчета и още 3000 българчета от влашка земя с девет байрака са прецапали Дунава! Сръбските гюллета падали пред пашовия конак в София! Майки!… — разнасяше се неговият весел смях. — И Господ да слезе сега от небето, няма да му повярвам, че друг освен московеца може да излезе срещу турчина и да му смаже главата. Не ти взима той от чакмаклии пушки и черешови топове!… Московецът праща Черняева в Сърбия, а сам седи на мястото си и не мърда, като че нищо не знае. Търпи душо, черней кожо!…

Десет дена по-късно този смях отново се разчу, но вече между страшните стени на пловдивския затвор, където се разнасяха само плачовете и въздишките на осъдените на смърт.

Орча бе хванала една турска потеря в Балкана, когато поискал да се прехвърли зад стръмния и гладък като стена Гарванов камък.

Момчета — викаше той на всички, които извеждаха на съд, — не бойте се! Що е минало, то е минало… Турски гняв и турски закон — три дни им е силата! Мила ли ви е душата — стискайте си устата! Душа да ти излезе, дума да ти не излезе! От бой се не умира! Въжето веднъж те стисне, и там те остави… Я виж ти, пущините, дванайсет ги наредили, от една ако се избавиш, други единайсет те чакат!

И край сто да те прекарат, дръж здраво инкяр^[2]… нищо не си видял, нищо не си чул… на косъм да се задържиш, пак главата ще ти остане на шията!

Тия мъдри съвети, примесени с веселия смях, спасиха главата на Орча войвода и подир шест месеца го върнаха жив и здрав в родното му място.

Найден Попстоянов

Ала през онази паметна нощ този весел смях действаше твърде зле на копривщенския хилядник Найден Попстоянов. Той напомняше за бойните му подвизи, които на беглеца изглеждаха като невероятен сън. Той бе губил знамето си, но подир чудесното пристигане на Орчо войвода, който внуши ужас и разгони враговете му със същия весел смях, бе си възвърнал и знамето, и бойната слава.

Сега той пак яздеше рамо до рамо с Орча войвода и слушаше този смях, но и двамата не бяха вече победители на турци поганци, а бегълци. Нямаше вече знамена, нямаше юнашка езда. Пътят напреде им не бе постлан със захвърлени от врага оръжия, а с остри камъни, които в мрака спъваха конете им и режеха копитата им като ножове. Отсега нататък те трябваше да изкачват тия камъни по накиснати от дъжд мракове по вихри — и хали. Те бяха тяхното бъдеще. Те бяха техният жизнен път. По него се съзираше само един подвиг — смъртта!

Колкото Орчо войвода се смееше и бърбореше, толкова този странен конник немееше в дългата си черна брада. Той като че ли не бе вече жив човек, а искаше да бъде привидение.

Само веднъж, когато апостолът Каблешков каза:

— Защо Тодор Душанцалията не е с нас!… — той се обади, но не с глас, а повече с едно мрачно ехо на своите мисли:

— Мястото на неговата младост и хубост не е с нас!…

Тодор Душанцалията

Да… мястото на Тодор Душанцалията бе сега при една млада и хубава жена, от ония прочути по хубост копривщенки, които се носеха по последна мода на гъркините, в рокли от шумяща тафта и копринени бонета. Тия бонета те навиваха като чалми върху своите сложни високи прически. Тази хубава жена бе станала негова годеница.

Тодор Душанцалията още се мислеше в Египет, гърдите му още бяха пълни с въздуха на Нил, когато се намери като народен представител в Оборище, а веднага след туй като бунтовник и „пакостен“ подбудител на народа, затворен заедно с другите бунтовнически водачи в спицерията на д-р Спаса.

За да тръгне тази нощ с Каблешкова, което щеше да рече — да обяви себе си за беглец, за престъпник, за див звяр, гонен из планините, тон можеше да стори това само след като иде у дома, където можеше да размисли, да се посъветва със своите близки, които току-що бе посетил подир дълъг гурбет, и да поговори с младата жена, която бе дала своето съгласие да свърже живота си с неговия. Любимата му бе такова цвете, което не можеше да откъсне от градината и отнесе със себе си по дивите гори, без то да увехне в ръцете му.

Пойната птичка няма да влезе в хралупата на дивия звяр.

Тъй го и намериха сутринта, прекарал безсънна нощ в родната си къща, да се бори с мислите си, да решава своите бъдещи действия. Той не знаеше, че друг бе решил вече вместо него…

Тодор Душанцалията биде поведен към Пловдив с тежка верига на ръцете си. Неговата млада годеница, придружена от сестра му, още същия ден замина с кола подир него.

В деня, в който го осъдиха на смърт, някой бе пошушнал на двете жени, че съдията би забавил изпълнението на смъртната присъда, докато се забрави от всички, ако му се донесат 500 лири.

Още същия час две вихрени надежди са летели към Копривщица. След дълго терзание две сърца радостно са биели. Думите са били излишни, сълзите са говорили вместо тях.

Пристигнали в Копривщица, без да си дадат нито минута отдих, те грабнали златото, печелено в Египет за устрояване на семейното гнездо от един млад живот, което трябвало да послужи за неговото избавление от бесилката, и незабавно се впуснали по изминатия път.

Когато стъпили на пловдивския мост, на първата бесилка те видели едного, току-що обесен, с хубава руса коса и полуотворени от ужас очи. Циганите вече го люлеели, а тълпата замеряла с камъни.

Двете жени надали сърцераздирателен вик и паднали без чувства върху моста.

В обесения те познали Тодора.

Останалите

Подир няколко часа катерене из мракове, подхлъзване на конете, препъване на копита и крака о камъни, зловещо цвилене из усои, които можеха да бъдат пълни с потери, но и с вълци, принудени да се провикват, за да се търсят един други, да пропадат в удолнини без пътеки, без изход, без брегове, когато най-сетне се разсъмна достатъчно добре, за да могат да се съберат и познаят в дъжделивите мъгли — от стотината въстаника, тръгнали тази нощ подир Тодор Каблешков, на високата гориста поляна Чумен се намериха двадесет и седем.

Изправени сред мъглите, които на оловносиви повлекла се носеха между мокрите дървета, тия хора за една нощ бяха загубили и образите си.

Те се взираха един в други и се мъчеха да се познаят. Кои са се изгубили?… Кои са останали?…

Измежду водачите на поляната не се намираха повече апостолите Панайот Волов, Георги Икономов, хилядникът на Панагюрище Павел Бобеков. Никъде не се виждаше и клисурецът Никола Караджов.

Отникъде не долиташе и веселият смях на Орчо войвода.

На шепата копривщенци бяха останали само двамата копривщенски водачи — апостолът Тодор Каблешков и рицарят с дългата черна брада — хилядникът Найден Попстоянов.