Яна Язова
Бенковски (230)

22. Предмостието на „Свети Архангел“

През това време топът биде превозен в двора на разрушената черкова „Свети Атанас“. Разкъсаните трупове на убити с куршуми въстаници, размесени с големи обгорели късове от женски тела и детски главички със смазани черепи, на които мозъкът бе изтекъл по сгърчените от ужас лица, бяха разчистени на две страни, тоест изринати с някакви набързо приспособени дървени лопати, сковани от две дъски върху два кола, оцапани до дръжките с човешка кръв. По този начин тия кървави остатъци, които са били хора, бидоха натрупани на две могили.

Черкезите, изпреварени от устинските читаци, се впуснаха натам, където сочеше вече страшното челичено дуло на топа, а именно към препълнената с жертви черкова „Свети Архангел“. Тя бе фокусът, привличащ всички страсти. Човешки тела за насищане на глада им, човешка кръв за утоляване на жаждата им, несметни богатства, изсипани в една урна, дивечът, пазен под един покрив, скрит от очите на най-отвратителната за човечеството похот!

— Не хора — глутници!… И тия глутници, за да достигнат черковата, нахълтаха в Пряката улица.

Но там повече нямаше улица. Крепостна стена имаше. Зеющи в зидарията дупки, които бяха мазгали, покриви, повдигнатите плочи и повалените комини на които бяха бойници, градини, на които овощните дървета бяха преобърнати в засеки. Такова нещо представляваше вече Пряката улица, която свързваше двете черкови.

Тия, които бяха напуснали с бяг окопите и табиите, бяха намерили в Пряката улица своите табии.

Последната крепост „Свети Архангел“ си бе намерила своето предмостие.

Спас Гинов бе заключил пътната врата на своята къща, но бягащите от „Свети Атанас“ въстаници я бяха изкъртили с ритници. В бързината, с която се бягаше, с която се взимаха съдбоносни решения, с която бе дошло време да се действа, Гиновата заключена къща биде избрана да влезе в редицата на великите в историята стени и барикади, които, превръщани в развалини, са оставили имената си да стърчат над всичко сторено от човешка ръка. Тя биде избрана да влезе в предмостието на последната крепост.

Вратата — изкъртена с ритници, западната й стена — накичена с червени зеющи дупки, покривът издънен, лозницата закачена за покрива като прикритие на един прозорец, на който често пъти хубавата Гюрга бе мечтала и гледала керваните на червените облаци, които се скриваха зад Пазлака, цялата й вътрешност, състояща се от легла, ковани по стените миндери, маси и столове, бе натрупана пред врати и прозорци и преобърната в барикади, а всички дюшеци, пухени възглавници и завивки на семейството бидоха натрупани върху тях.

По-късно един устински читак разправял, че когато се ударила Гиновата къща, по покрива й върху цялата градина се разхвърчали облаци бели пера. С едно „бум-бум“ сякаш били оскубани до кожа цяло ято гъски.

И тъй черкези и читаци, последвани от войниците на Решид паша, не намериха пред себе си улица, а крепостна стена, която имаше три кули: Гиновата къща, Мияловата и Куртовата. Тези три кули бяха замрежени от мазгали, а от всеки мазгал имаше да святкат по 10 пушки.

Това наистина бяха стари шишанета, но фишеците им можеха да ударят по улицата всеки проходящ.

И наистина, когато топът изрева и удари западната стена на черковата „Свети Архангел“, тия три къщи на един ред, като три кули на крепостта, разклатиха стените си, зеющите в тях дупки, покривите си, асмите си, големите дървета в градините си и дадоха своя отговор.

В скоро време нападателите на Пряката улица, разбъркани черкези с устински читаци и читаци с редовни войници, картина, която наумяваше бягство, отстъпиха към черковния двор. И тъй като пехотинците на Решид паша се уплашиха, неговите артилеристи — топчиите — им отговориха, като насочила дулото на топа към трите къщи. Повтори се онуй срамно нещо, което бяха вършили вече в Панагюрище, в Дряновския манастир, в Батак и навред, където българският въстаник се би и оказа съпротива. Срещу човека се е гърмяло с топ!… Атакуването, унищожението, разрушението — всичката тази работа се вършеше от топа. Пехотата навлизаше, но за да върши друга работа: да се рови в развалините, да сече на дръвник убитото, да преобръща, за да ограби умрялото.

Мародерите — и в трите случая — диреха плячка.

Първа се превърна в прах и пламъци най-близката, Куртовата къща. Разпуканото в нея ядро на топа я преобърна за миг в оня вид циклон, в който около гърма и огъня кръгообразно се завъртат безброй частици прах, късове от мазилка, камъни и тухли, натрошени на трески греди от покрив, остатъци от някаква покъщнина, клони от градинско дърво — омотани в някоя обърната в дрипели черга, части от стъкла, дърво, метали, които са били мебели, домашни уреди, сечива, съдове на домакинството, помощници в домашната работа.

Когато покривът се намери без греди, а фасадата без тухли, когато зимникът остана без таван и тъмната му вътрешност се изложи на дневна светлина, когато бойната кула се превърна в гнездо, пълно с развалини, изпод камъните, щръкналите дувари и купища с пушките си в ръце изпълзяха някакви живи останали същества — въстаници, които прибягнаха до Мияловата къща.

— Страшно ли гърми топът, братя? — попитаха тия, които стояха на пост и държаха пушките си в отворените в стената дупки.

— Знаем му вече гласа — отвърнаха запитаните.

Получовеци — ако да не бяха огънали в прах, можеха да бъдат взети за призраци. Всеки би могъл да ги вземе за мъртви, но отговаряха.

Като гърмеше в „Свети Атанас“ — казаха те, — тъй изгърмя и сега…

Тази сърцераздирателна духовитост не предизвика сълзи у защитниците на Мияловата къща. При еднакви условия духовитостта се възприема еднакво. Те й се усмихнаха.

В същия миг силен гръм направи Мияловата къща да се разтърси като при землетресение, а покривът й да избухне в пламъци. Западната й стена обаче оцеля, в отворените нейни дупки блесна живот. Този живот се състоеше от цевите на дълги пушки, които до една светнаха и отправиха своя отговор към дъното на улицата и препълнения с чалми и фесове черковен двор.

Отчаяните бранници натъпкаха старите си шишанета много по-бързо, отколкото топчиите можеха да заредят своя топ. Стената на Мияловата къща цяла се обхвана от тяхната буря. Сега тя имаше вид на истинска бойна кула, а закипялата от прах и куршуми улица — на крепостен ров.

Но когато произведената от тях буря се вдигна от пътя, те видяха, че неприятелят се е оттеглил в черковния двор, където оръжията, които държеха в ръце, бяха безсилни да изпратят своите книжни фишеци. Тогава защитниците на Мияловата къща усетиха онова тягостно настроение, каквото е безпомощното очакване на смъртта.

Безполезната жертва е най-страшната. Тя е самоубийство. Като принася вреда на едного, тя не принася никаква полза другиму. Ала и всяка педя земя до Пряката улица, която водеше към последното прибежище на въстаналото население, черковата „Свети Архангел“, бе премерена от Бога земя. Можеше да се отстъпи от нея само ако тя престанеше да съществува.

И наистина, когато улицата пред втората кула стана огнен гейзер, Мияловата къща — дупка, когато покривът й, стените й се превърнаха в едни фантастични могили, из тях с пушките си в ръце изпълзяха още някои живи същества — въстаници, — които прибягнаха в Гиновата къща.

Старият Иван Гинов, за когото се казваше: „Иван е роден с късмет“, бе строил както черковата „Свети Архангел“, тъй и дома на своето семейство от здрав и солиден материал, като че ли бе мислил да векува в него.

„Големият му късмет е сложил големи очила на очите му!“ — казваха за него хората.

Дупките в западната стена на неговата къща не бидоха избити с някой търнокоп или опакото на домашната брадва, а с топор, който въстаниците намериха подпрян до зида в зеленчуковата градина.

Мебелите и покъщнината в тоя дом бяха тъй здрави, че когато топовите ядра разбиха покрива и цялото й ляво крило, устинските читаци видяха как те хвърчат само опърлени, олющени или посмачкани от едната страна из съседните дворове. Впоследствие те отидоха с коли, натовариха си ги и ги отнесоха в Устина.

Ако всички са видели хвърчащите от Гиновия дом вещи и посъдини из съседните дворове, ако изригването на огнените въртележки върху покрива, които са издавали страшни гръмотевици и са прониквали дълбоко в изпълнените с храна изби са ги карали да викат от наситено чувство за мъст, ако късметът на Иван Гинов, който десетилетия наред е карал тях, децата и внуците им завистливо да поглеждат към неговата къща, най-сетне се е виждал пред очите им надвит от аллаха, ако виковете „Машаллах!“ при всеки удар и избухване на заряда в хор са цепели въздуха, то те не са могли да не видят и решителното святкане на избитите в западната стена дупки, повалянето на глави, които са се провирали, за да се прицелят по-далече, обливането на оголените от мазилката камъни и тухли с потоци гореща кръв. Те не са могли да не чуят как в пламъците са пискали живи факли, как са гърмели последните остатъци от стени, повалените на купища греди, превърнатите в могили камъни, върху които голямата асма се е веела като разкъсаните дрипи на зелено знаме. Но за това никой от тях не е проговорил.

На тия събития свидетелства са останали развалините. Великите дела за пиедестали имат гробове.

Когато трите къщи се превърнаха в развалини, когато тия развалини направиха най-сетне Пряката улица непроходима, когато черкезките пълчища заедно с кръвожадните устинци, придружени от редовните войски, най-сетне тръгнаха по нея към долната черкова „Свети Архангел“, топът биде изкаран от развалините между двата хълма трупове в двора на „Свети Атанас“ и превозен на черковището „Света Неделя“.

През това време Бояджиевата къща, която се намираше на кръстосването на северната улица с пещерския път, бе изпълнена вече — от тавана до просторното си, но градено от леки материали и само за домашни нужди мазе — с въстаници.

Не се мина дори и час, откакто топът се настани на черковището, от покрива до тавана тази къща изведнъж се обхвана от прах, пламъци и гръм, придружен от такова землетресение, че околните глинени постройки се събориха и превърнаха в развалини.

Защитниците й, разпокъсани, почернели от сажди и прах и почервенели от разкървавяване, които тозчас я напуснаха с викове, като бягаха по северния път, обясняваха на всички страни това, което не можеше да се види в прашния вихър, че цялата постройка, градена от тухли, лепени не с вар, а изсъхнала кал, се била съборила от покрива до мазето върху главите им. Когато те се търкаляли надолу, прегръщали се с някакви разрушени материали от градежа на покрива и стените, с раздробени покъщнини, които летели заедно с тях, но най-много с човешки тела, за които не можеха да кажат дали са живи хора и как са се измъкнали от тоя страшен ад.

С разрушението на Бояджиевата къща северната улица усети ново землетресение, тътнещо, глухо, страшно, причинено от нахлуването на хиляди нозе, подковани с железа, тежки от омраза, жадни за грабежи, нетърпеливи за мъст. Армията на тримата братя — Ахмед ага, Адил ага и Смаил ага от Тъмръш — настъпваше в нея.

Помаците, след като завзеха развалините на Бояджиевата къща, се намериха на източния край на пещерския път.

Устинските читаци и черкезите, съпроводени от редовните войници, след като бяха разрушили Гиновата къща, се намериха на неговия западен край.

От защитния триъгълник, който имаше за страни трите улици — Пряката, северната и пещерския път, — оставаше незаето от врага едно-единствено малко пространство. Това малко пространство бе кръстовището на пещерския път с реката.

Този триъгълник, който имаше на трите си връхни точки горната черкова „Свети Атанас“, Бояджиевата къща и долната черкова „Свети Архангел“, имаше вече двете крепости на двете си връхни точки, димящи в развалини. Но за да се доближат до последната връхна точка на триъгълника, за да нападнат последната крепост, останала на разбунтуваното селище, помаци, читаци, черкези и редовни войски трябваше да минат през едничкото незаето място върху пещерския път, а именно неговото кръстосване с реката.

На това място обаче се намираха Цачовото кафене и Разановата сапунджийница.