Яна Язова
Бенковски (250)

4. Знамето

Додето войводата тичаше по палубата и разпореждаше своите юнаци, додето тентата над парахода й страничните платна се опъваха при задружната работа на матроси и въстаници, додето щиковете се обръщаха надолу към краката, за да не бляскат, а униформите се криеха зад опънатите странични платна, капитан Енглендер съгледа в помещението на кормчията същия онзи мрачен поп, който с ръмжение бе отстъпил параходното кормило в опитните ръце на машиниста Хасдел. Сега той приковаваше върху една греда на капитанския мост голямо българско знаме от зелен копринен плат, обшито със сърмени реси и пискюли. В средата на това знаме блестеше един разярен златен лъв.

Такова знаме, издигнато на австроунгарски параход и бляснало със златния си лъв на слънчевите лъчи, можеше да обърне внимание и да бъде забелязано от всички турски постове по брега.

Войводата Христо Ботев обаче се намираше долу на палубата, затрупан от своите момчета, които, възбудени от приближаването на Козлодуй, го бяха наобиколили, като искаха — едни да им се нагласят торбите с хляб, а други да им се опитат оръжията.

Що се отнасяше до мрачните и подозрителни погледи, които попът хвърляше към негова страна, като че ли внимателно следеше всяка негова команда, те не бяха в състояние да го окуражат и го накарат да заговори направо с него.

— Можете ли да кажете на вашия съотечественик — обърна се той към високия въстаник, който с револвер в ръка не се отлъчваше нито крачка от него и постоянно се намираше зад гърба му — да свали знамето от капитанския мост? Тъй като аз не зная вашия роден език, не мога да му обясня, че такова бляскаво знаме, непринадлежащо на Австро-унгарската империя, веднага може да обърне вниманието на пограничните турски постове.

— Моят съотечественик добре разбира вашия език и говори отлично немски — отвърна високият въстаник, — затуй издайте заповедта си направо нему! Аз не мога да искам от него, щото той да свали българското свещено знаме, под което отиваме да мрем!…

Капитан Енглендер помисли за миг върху неговите думи, но после решително приближи мрачния въстаник, който досега неотлъчно бе следил неговите разпореждания.

— Искам да ви подаря — любезно започна той — един от шарените пръти, които имаме за мерене на водата, тъй като виждам, че вие се нуждаете от дръжка за вашето знаме. Вие не можете да го носите в ръце, а както ви е известно, скоро ви предстои да слезете на брега. За да го приковете на пръта, ще наредя да ви се дадат незабавно няколко гвоздеи и необходимия чук.

Попът въстаник го погледна подозрително изпод свъсените си вежди, погледна и знамето, което заковаваше на гредата на капитанския мост. То вече се развяваше тържествено над парахода, поздравлявайки българския бряг. И се поколеба. Но когато видя австрийски матроси да носят хубавия шарен прът, с който измерваха дълбочината на водата, гвоздеите и чука, с които искаха да му помогнат да прикове свещеното знаме на тази дръжка, с която щеше да бъде понесено над злощастното и мило отечество заради неговото освобождение, очите му се наляха със сълзи. Той откачи знамето от гредата на командния мост и слезе долу да го приковава.

И тъй поп Сава Катрафилов слезе на палубата да приготви знамето за дълъг път — от Козлодуйския бряг из лъкатушните мракове на злочестата въстанала родина. Това знаме като една пътеводна звезда щеше да трепка и блещука пред четата кой знае докъде, кой знай докога…

Светло като искра, вълнуващо като надежда — дали ще бъде несигурно като двете? Повлякло подир себе си двеста души предани поклонници, устремени подир него по угорнините и удолнините, които чертаят пътя на идеала, тази подвижна вещ, меняща постоянно своето място, меняваща облика, светлината си, своята податливост на сбратимяване и своята отчужденост от поклонниците си, отрупвана с любов, ала и отблъсвана по тъмната на съдбата промисъл, щеше да ги води и накъде ли щеше да ги изведе?…

Когато зеленото знаме биде заковано на шарената дръжка, войводата Христо Ботев го вдигна в ръка. Той изглеждаше величествен под него в своята блестяща униформа — късо палто и панталони от сиво сукно със златни и зелени ширити по гърдите, яката, ръкавите и ръбовете, високи ботуши, астраганена шапка със златен лъв на челото, сабя, револвер, бинокъл, рог и препасан най-отгоре разкошен трикольорен ешарп с дълги краища до бедрото му. Въстаниците се събраха на палубата и построени в две редици, застанаха мирно пред него.

— Братя!… — прогърмя тържествено над главите им силният глас на войводата. — Нека се знае от всички, че ние отиваме в мила България на помощ на своите въстанали братя, които в този час храбро се бият с петвековния наш враг и ни очакват с отворени обятия! Българският централен революционен комитет мен избра да бъда ваш войвода. Приемате ли ме?

— Приемаме! Приемаме!… — извикаха гръмогласно и двете строени редици. — Да живее нашият славен войвода Христо Ботев!

— Благодаря ви за тази чест, която за мене е най-голямата на света! — развълнувано отвърна войводата. — Още тук, пред вас, посочвам за свой заместник Никола Войновски от Габрово, завършил военното училище в Одеса, тази година произведен в чин офицер от руската войска.

— Да живее Никола Войновски! — отговориха въстаниците.

— Никола Куруто! — викна Христо Ботев.

От първата редица се отдели един въстаник, който, облечен във въстаническата си униформа, изглеждаше сух и дребен пред снажния свой войвода. Когато обаче видя хубавото знаме да се протяга към ръката му, той възсия и цял се уголеми, като че ли се повдигна на криле.

— Предавам в твоите ръце това свещено знаме! — викна войводата Христо Ботев. — Целуни го и го дръж тъй, щото и умрял да бъдеш, пак врагът да не може да го изтръгне от ръцете ти!

Въстаниците от двете редици отложиха ниско черните си калпаци и с очи просълзени, развълнувани, викнаха гръмогласно:

— Да живее нашето знаме!

Матросите на пленения параход, застанали като прости зрители на борда, отложиха също своите шапки в знак на уважение и поздрав.

Поздравляваше знамето и капитан Енглендер, застанал на капитанския мост.

Поздравляваше го зад него просълзен като дете и високият въстаник, който все още държеше револвера си в ръка.

В това време той съгледа някакво малко островче да се люлее в далечината, като че ли изникнало из водите на Дунава, обърна се, заоглежда брега и се провикна със силен глас:

— Това островче е Копаница!… Внимавайте, господин капитане, ние сме вече пред Козлодуй!