Яна Язова
Бенковски (145)

8. Последната новина

Бенковски войвода все още стоеше заобиколен на могилата, когато призори откъм гората се зададе тичешком докторът на четата, перущенският аптекар Васил Соколски. С развяна руса къдрава брада, с разпилени руси къдри под бунтовнически калпак, той приличаше на огреяла звезда върху мрачното небе на Еледжик. Подир него тичаше едно същество грозно, превито на две като топка от дрипи, убого, осакатено не от природата, а от ужаса, с коса, опърлена от пламъци, с лице, опушено от дим, с една пушка, която размахваше безпомощно на въздуха, с един нож, който тракаше като тенекия на бедрото му, жалко в своето обезумяване, изглупяло в своето тичане, ненавистно в своя ужас.

Трети пратеник от Панагюрище! — извика отдалеч Васил Соколски.

— Не пратеник, беглец!… — извика човекът, като се хвърли, подобно топки дрипи, в нозете на войводата. И сякаш бе гонил само тия нозе, за да се свести, отдъхна си отдън душа и повдигна главата си.

Тогава Бенковски войвода позна в него панагюреца Йордан, който служеше по продоволствието на казармите.

— Войводо! — викна Йордан. — Многоброен враг — редовна войска, черкези и башибозуци — нападнаха на Панагюрище!… Разбиха го подир три сражения. Две водихме с най-голяма сила в Балабанов лес и укрепленията. След туй започна сечта на всичкото население, което не успя да избяга на Разлатица, без да се гледа на старци, жени, деца! Когато аз бягах към гората, обърнах се няколко пъти назад… Видях с очите си, когато удариха с куршум жена ми! Тя не можеше да бяга бърже, колкото мене, защото носеше малкото ни дете на ръце!… Аз я чух как плаче с глас и ме вика да не я оставям на душмански ръце!

— Млъкни! Не говори повече, низка твар! — викна Бенковски войвода, целият преобразен от ярост. — Ти, когато не си бил достоен да помогнеш на своята жена, когато не те е заболяло сърцето от нейните викове, когато си бягал да спасиш себе си, а си оставил детето си да загине в душмански ръце, как ще браниш своята родина!… Ти не трябва да мърсиш повече този свят! Дръжте тоя дявол да му ударя петдесет тояги, за да знае втори път как трябва да се пази отечество, жена, деца!… Не да бяга трябваше ти, а да загинеш за своето дело!

И като изтегли меч, той се нахвърли с ярост върху дрипавия беглец, струпан в нозете му.

— Вземете оръжието на тая гадина! — кресна той на стражите. — И веднага го изхвърлете оттук!…

След туй се обърна към еледжишкото население, което го бе обсаждало през цялата нощ, и към неговите началници, които го гледаха смаяни от всичко видяно и чуто. От неговата реч останаха да звучат на Еледжик следните думи, произнесени с твърд и непоколебим глас:

— Братя!… Важна и бърза работа ме заставлява да ви оставя за няколко дни на своята съдба! Аз тръгвам днес заедно с юнаците си за Панагюрище, за да помогна на тамошните братя. Както всички чухте, там върлува вече турският ятаган и мнозина братя и сестри се намират вече роби под турските чадъри. Моето решение е: да им се притека на помощ, да събера разбитите там въстаници и нощно време да нападнем неприятелския лагер, за да възстановим първия ред на работите.

За тази цел аз ще взема помощ от петричани и мечени, покрай които ще мина сега, а от Еледжик няма да взема нито един човек, за да бъдете вие по-сигурни срещу неприятеля и спокойно да чакате, докато се върна. Щом ние, с Божията воля, сполучим да отблъснем неприятеля, незабавно ще се завърнем при вас.

В разстояние на туй време вие се слушайте един други! Подчинявайте се на вашите изпитани и доблестни началници! Трудете се заедно за успеха на общото дело и се надявайте Богу!

Като каза това, без да се колебае повече, той яхна коня си и стремително поведе своята Хвърковата чета надолу из урвите и горите на Еледжик.

Никой глас не дръзна да се обади, никой глас не посмея да го възпре от изпълнението на неговата върховна задача.

Историята на Хвърковатата чета свършва тук. В нея има вложена още една от никого нечетена малка бележка. В тази бележка се разправя, че муховските мечкари, които стояха на стража при Маркови врата, които най-много от всички обичаха Бенковски войвода и го следваха навред, непожалили заради него родните си гори и колиби, стари родители, жени и деца, оставили на унищожение милите си стада и по негова заповед запретнали мечкарски шишанета да бият не мечки стръвници, каквото бяха вършили досега, а вековни врагове турци, като научили, че войводата излиза от Еледжик, грабнали шишанетата си в ръце се спуснали по кривите пътечки, да го причакат на едно скришно място в гората.

След туй в бележката останали следните нечетливи думи, казани от един муховец. „Щом се появи Бенковски войвода, замръзнахме на мястото си, когато го погледнахме в лицето. Уплашихме се. Дожаля ни да теглим куршума на тогова, който ни направи най-напред да познаем, че сме хора, че сме българи и че трябва да си имаме свое царство!“