Яна Язова
Бенковски (160)

2. Канлъ̀табия

Другите осмина останаха да лежат неподвижни върху опасния сипей. Никой не отклони очите си от настъпващата буря, да погледне как е стигнал старецът в Драгулин дол. Не го ли е пребила стръмната пързалка, направена от най-ситно пресеяния от ветрове пясък.

Твърде скоро обаче те трябваше да се сетят за неговия странен път и да го последват.

Пясъкът на тяхното прикритие изведнъж бе заврял и закипял тъй неудържимо, както вреше и кипеше вече всичко направено от пръст и пясък около тях.

Те за последен път изпразниха оръжията си в бурята, наклякаха на хлъзгавия пясък и както бе постъпил дядо Генко Суровлиев, полетяха презглава по опасната пързалка към Драгулин дол.

Не след дълго те намериха стареца на бърдото Свети Спас да гласи своя дървен топ под една почерняла от сухото дива киселица. Той бе стъкмил за своето оръдие едно добро прикритие, което се състоеше от счупена кола, останала само две колелета, вирнати нагоре като колела на чекрък. Някакъв покрив бе сложен върху тях, който бе сандък на каруца. Върху дървения скелет на своя блиндаж дядо Генко бе натрупал купчини слама, два-три стари пъна и едно прогнило корито, служило за поене на добитък през време на харман, станало свърталище на врабци, които твърде много обичаха това място. До последния момент в коритото трябва да е имало вода, защото върху сламата продължаваха да се оцеждат кални капки.

Когато видя осмината си другари, с които общата участ го бе сбрала върху сипея на Кукла, да прибягват към него край плетищата на харманите, дядо Генко им подвикна да изкъртят някой плет и да го донесат за уякчаване на прикритието. Но бе станало вече твърде късно.

Прахът и огънят, които слизаха от Кукла, дадоха под себе си ход на оня черен мравуняк пълчища, подобно на тия, които бяха се смъкнали от Каменица и пълнеха вече Драгулин махала с ревове, с вонята на барут и кръв. Тези два мравуняка едновременно бяха съзрели бърдото Свети Спас, върху което се събираха разбитите въстаници, и от две страни се спуснаха към него. Те непрестанно гърмяха и преследваха нещо, което отвръщаше и се приближаваше към бърдото, но още се криеше между плетищата.

Когато осмината бегълци от сипея наклякаха зад прикритието на черешовия топ и дядо Генко подпали намотаната с нагазевени парцали пръчка, каменливият харман на Манчо Генков се зачерви от фесове, които пушкаха към плета от лешникови пръти, наскоро поставен от предвидливия Манча. Зад този плет прибягваха трима въстаника, които се спираха само за миг, за да изпразнят револверите си в гъстата червена сган. Скоро те се загубиха зад плета на Делчо Цолов, който бе уравнил и изгладил своя харман като тепсия. Десетина крачки ги разделяха от прикритието на черешовия топ под старата киселица и те ги направиха в последния миг, когато други черкези и трапезундци като ловджийски песове, с вдигнати ятагани в ръце, се бяха хвърлили вече върху напречния плет, който се състоеше от пръти, намазани с кал и облепени с говежди тор. Тримата бегълци се притиснаха около дънера на крушата, изпразниха силните си револвери в техните глави и спряха да стрелят едва тогава, когато техните гонители с главите си надолу се претърколиха отвъд плета.

Първият от тези трима беше Петър Щърбанов, член на военния съвет. Вторият — Никола Мулешков и третият — стотникът Делчо Цолов, който преди два дена пръв бе започнал сраженията под Стрелчанското плато.

Предвождал 70 ратници, той бе останал сам. От тялото му бе останало половината, лицето му едва се виждаше от дим, калпакът му бе горял, косата му пърлена, лъвчето счупено от саблен удар, дрехите му драни, късани, дупчени, горени.

У него бяха останали здрави само две очи, които мереха, и две ръце, които бранеха.

Петър Щърбанов също тъй мъчно можеше да се познае от един път. Благородната му осанка на учен човек бе останала, но сега бе облепена в кървави дрипи. В очите му зад златните рамки на неговите очила зееше ужасът на погрома, който той като член на военния съвет бе причинил. Идеалът, който го вдъхновяваше, бе разбит на хиляди късове, както златният лъв на калпака му, отнесен от една разпръсната граната. Ако той продължаваше да се държи на нозете си, ако той оставаше на бойното поле и продължаваше да се бие срещу настъпващия враг, туй се дължеше на неговото чувство на отговорност пред цялото население, което поведено на въстание от него, гинеше.

Той не бе поискал да чуе, че главната квартира е свалила Знамето на свободата от своя покрив. Че Пенчо-Хаджилуковата къща е опразнена. Че няма повече военен съвет, заповеди, отговорности, борба…

Оставайки на бойното поле, той себе си обвиняваше!

Неговото отбраняване бе самоубийство.

Никола Мулешков все още имаше на гърба си хубавата си въстаническа униформа, а лицето му, побледняло, имаше две очи, които мереха скъпо да продадат всяка педя земя, по която трябваше да отстъпи.

Дядо Генко Суровлиев подпали фитила на черешовия топ и силен рев, придружен от разтърсването на всички почернели клони на сухата киселица, отнесе неговото гюлле към плета на Манчо Генков. Сбрани на съседния харман, изненадани от такава съпротива, захвърчаха разкъсани фесове, разчупени ятагани, части от човешки тела, размесени с камъни и буци корава, спечена пръст, изкъртена от хармана. Земята, която се бе заличала години наред под слънчевия зной, съхнала, за да се изглади като тава и стане годна за събиране на жито, сега се трошеше под ударите на черешовия топ. Нейните корави късове, превърнати в снаряди, се разпиляваха навсякъде и удряха по главите една сгъстена, налитаща, остървена тълпа. В скоро време целият харман почервеня от разкъсани фесове и кръв. Вместо житни класове върху него бяха налягали трупове, които страшно хъркаха и викаха за помощ.