Метаданни
Данни
- Серия
- Балкани (2)
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Яна Язова
Заглавие: Бенковски
Издание: второ
Издател: Изток-Запад
Град на издателя: София
Година на издаване: 2003
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: Изток-Запад
Излязла от печат: април 2003 г.
Коректор: Людмила Петрова
ISBN: 954-8945-37-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12284
История
- — Добавяне
(XII)
Балдьово[1]
1. Как изглеждаше…
Ако Оборище бе едно дълбоко скривалище, то село Балдьово бе изложено на всеки поглед.
Ако човешко око можеше да надникне в дълбините на Оборище, щеше да види в тъмнина блясъка на много съкровища, но ако можеше да повдигне поглед към високото Балдьово, щеше да види мрак.
Ако в Оборище бяха скрити смелостта и себепожертвуванието, в Балдьово стоеше на показ низостта.
Ако Оборище бе събрало в сърцето си своите синове от любов към отечеството, Балдьово бе родило от своето сърце един безотечественик. Оборище бе величието на човешкия дух, Балдьово — падението… Любовта срещу инстинкта.
Себеотрицанието срещу алчността.
Най-високото у човека и най-низкото у звяра. Оборище обаче не можеше да се види, а на показ остана Балдьово.
То се намираше в близостта на Татар Пазарджик, след като се изминеше пътят между нивите и гъстите дъбови гори. Подир дъбравите идеше наред Овче хълм — едно зъбесто възвишение, проточено сред полето. Върху централния му конически зъб беше строена някога крепост — Гюргево кале. Вън от калето навремето имаше дълбока дупка, изпълнена със силно подземно бучение. Старците разправяха, че някога, когато дядо Господ правел света, на това място оставил да извира огън.
На по-ниския зъбер растеше толкова много съсен, че българите не го наричаха Коюнтепе (Овче хълм — б. м., П. В.), а Съсенова могила. Между двете могили имаше една самодивска поляна, обрасла с росен. Тука през Русаля дохождаха да преспят селяните от околните села.
В подножието на Овче хълм сред вечна зеленина цъфтеше, отглеждаше своите богати разсади и зеленчуковите си градини, жънеше тежките житни класове в нивите си, носеше буйна трева в ливадите си, денонощно слушаше тракането на своите воденични колела сред върбалака на буйната река Луда Яна Балдьово.
Пролетта започваше тук още през февруари. През февруари дохождаха славеите и свиваха гнездата си от ранна утрин до късна вечер. Славеева песен посрещаше цветята, житните посеви и изобилните разсади в зеленчуковите градини. Славеева песен посрещаше и лятото, което тука бе прохладно поради Луда Яна, която и през най-големите горещини носеше върху бързите си вълни полъхването на далечни ветрове.
Пътникът някога бе спирал тук за отмора и с наслада прекарвал в нямо съзерцание своите часове на почивка. Накъдето и да обърнеше взор, имаше какво да види. Наблизо и далеч върху скатове и падини се виждаха високи гори и гигантски планини, снежните върхове и тъмнозалесените падове на Рила, които слизаха стремглаво в долината. Оттам пътникът обръщаше очи към меките очертания на средногорските хълмове, додето стигнеше на север до истинска Средна гора и трите най-високи нейни върха — Братия, Буная и Богдан, — които стърчаха високо в небесната синева. Между тях се мяркаха очертанията на стария Балкан.
На изток погледът проникваше през един въздушен коридор, далеко до самия Пловдив, където можеше да погледа напрегнато и с примижали очи неговите три тепета, по които са накацали като пчелни кошери белите му къщи.
Турско око бе харесало Балдьово и турски крак отдавна бе стъпил в него. Хаджи Хасана Бюлюкбаши, Агуш ефенди и Мехмед ага Шопа бяха построили тук три чифлика и разделили на три най-плодородната земя на Балдьово. Останалите 36 български къщи живееха с трохите на тяхното изобилие. И те си имаха своите нивици, ливади и зеленчукови градини край Луда Яна, а мнозина от тях, по примера на своите господари, развъждаха едър добитък, коне и ходеха на лов, което не се позволяваше на раите по други места.
Ненко Балдьовеца бе един от стопаните на тия 36 български къщи в Балдьово. И той отглеждаше едър добитък и коне, а понеже от ранна младост влезе да слугува в турски чифлик, приучи се на живота на господарите. Този живот му хареса. Ненко ходеше с тях по лов, като от сутрин до вечер влачеше със себе си кучета и устройваше хайки. Веселият живот го доближи до Мехмед ага Шопа и в скоро време той се намери назначен за управител на неговия чифлик. Когато властта на Балдьовеца порасна, той започна да гледа на своите селяни като на раи. По това време той се задоми, народи трима сина, Ангел, Иван и Събо, и трите си дъщери Петкана, Лазарина и Цона. По примера на турските си господари започна да събира имот, нае свои слуги — започна да развъжда добитък и коне, да излиза твърде често на лов сам и за своя сметка. Научи се да ходи и по околните села и да издирва жени, към които господарят му бе особено благосклонен. Нечиста сила свърза душата му с оня, когото дедите му имаха за вековен враг на своя народ.
Балдьовеца бе една личност неизвестна и можеше да се загуби невидима в тъмното скривалище на Оборище, ако на блесналата от небето светкавица оная змия не излезна от своето скривалище и не го показа на всички народни представители.
Едно отвратително влечуго бе употребено, за да покаже друго.
2. Сянката
По-късно, когато злодеянието се извърши, всеки, който бе на Оборище и преживя онази необикновена буря, си припомни лицето на Балдьовеца.
От паметта на ония хора се роди черната сянка, която тръгна като „ръка на отмъщението“ подир него.
И тъй Балдьовеца бързешком излезе от Оборище и се понесе като тъмна вихрушка към Татар Пазарджик. Той мислеше, че отива невиждан и нечуван от никого, ала черната сянка бе излязла заедно с него.
Той се изправи пред Али бея в Татар Пазарджик и му разправи всичко, каквото бе видял и чул в Оборище. Ако можеше да разкаже своята история, той впоследствие щеше да прибави, че в същия миг е почувствал въпросната сянка като залепнала за кожата на гърба си. Когато същата минута чу как телеграфът с най-голяма бързина предава неговото съобщение към Пловдив, Одрин и Цариград, Балдьовеца затрепера от страх.
— Такъв човек като мене не може да живее вече между българите — каза той изведнъж на Али бея.
— Остани при нас! — любезно го покани Али бей. — Облечи турски военни дрехи и се засели в нашия лагер! Освен наградата, която ти се полага, аз ще ти дам право да събираш десятъка от две села… Ето, ще ти дам Щърково… Ще ти дам и Пищагаргово…
Той обичаше Балдьово като свое родно село и като свой земен рай. Там бяха неговите синове и дъщери, съпруга и слугини, къщи и градини, ниви, лозя, рогат добитък и коне. Можеше ли изведнъж да остави всичко това?…
Ала черната сянка беше впила вече своите страшни нокти в неговия гръб и той с наведена глава тръгна към турския военен лагер.
3. Изненадата
Балдьовеца влезе в лагера на турците, но мисълта му всеки ден го носеше към неговото родно Балдьово, към неговия земен рай.
На четвъртия ден, посред пладне, откъм панагюрския път пристигна в луд галоп на пазара юзбашията Ахмед ага, а подир него, напрашени до очи и вир-вода от пот — няколко конни заптии.
За да се увери в думите на Ненко, Али бей бе изпратил Ахмед ага към Панагюрище. И тъй пратеникът се връщаше…
Да се види сред пазара Ахмед ага, запъхтян и заморен да препуска презглава, бе една гледка колкото чакана със сигурност от Балдьовеца, толкова необикновена и тревожна за всички граждани на града. Балдьовеца можеше сега само да се усмихва доволно, защото неговите думи се потвърждаваха и наградата от него можеше да се смята за спечелена. Гражданите на Пазарджик можеха да се дивят колкото си щат и да треперят пред това явление. Ахмед ага бе най-тежкият и най-прочут заптийски началник на Татар Пазарджик. Енергичен и строг, той запазваше винаги мургавото си и широко лице свъсено, а рунтавите си черни мустаци — увиснали над затворени устни.
Сега той сам се хвърли от запенения кон пред конака и пръв завика на турските аги, които бяха излезли да се препичат на слънце, наклякали край конашкия дувар. Подир няколко думи, изказани от него страна, конашките големци бързо закопчаха антериите си, скокнаха на нозе, вкупом излязоха от конашкия двор и се хвърлиха да бягат през пазара, като за няколко мига се разпиляха по всички посоки на града.
Подир тях веднага излезе и конашкият глашатай, изправи се сред пазара, задумка тъпана си и завика с глас, сърцераздирателен от тревога:
— Всички османлии, които могат да носят оръжие, бързо да се въоръжат и да тичат на панагюрския път!…
Накичените с чалми глави, които дремеха пред своите дюгени или сърбаха с османлийска ленивост и монотонност вряло черно кафе, като си посмукваха бавно, дълбоко и с услада от дългите чибуци, скочиха от пейките, оставиха сенките на липите и като се втурнаха към дюгените си, започнаха да блъскат с невъобразим трясък дървените кепенци върху врати и прозорци, да ги заключват с бързина, каквато османлии не бяха виждали от времето на Баязид Илдъръма, и с един поглед към панагюрския път, хукнаха по всички улици към домовете си.
Българите, които също така си имаха своите дюкянчета на пазара, напуснаха тезгяхите, изхвръкнаха насред мегдана и се събраха накуп. От този куп се понесе шепот, в който трепереше гордост, неизпитвана от раи, непозната, ала и непреодолима като стихия. Всички глави се бяха вкопчили и съединили в тази стихия. Всички очи святкаха към панагюрския път.
— Бягайте, братя!… — изведнъж се разнесе глас на български език. — Турците се връщат да ни изколят!
За един миг българската чаршия се затвори и пазарът съвършено опустя. Ала това запустение трая само миг. Въоръжени турци, по един, по двама или на групи, грабнали тънки филинтри, запасали силяхлъци, натъкнали ножове, в ръцете с размахани пищови, с войнствени викове, които бяха загърмели от турските махали, преминаха тичешком през пазара и вече на истински глутници, които се стичаха от всички страни, се отнесоха към панагюрския път.
4. Завръщане
В лагера на войниците, където бе намерил убежище Ненко Балдьовеца, забиха лудо тъпани, зурли засвириха възбудително и остро, тръби надуха зов за война, конете цвилеха, а други прииждаха с разпенени муцуни под побеснели ездачи от Доспата и Хасковския кърджалък. Изкривените като сърпове саби на едно отделение черкези дрънкаха. В цялата тази врява липсваше само предводителят. Хафъз паша се яви. Тогава цялата тази ордия се вдигна за един час и понесе във вихрен галоп към Средна гора.
Небето на север потъмня и от него дни и нощи се разнасяха надалеч саждите на опожарени селища.
Реките на Западна Тракия почервеняха от кръв.
През това време Балдьовеца гледаше нетърпеливо към Балдьово. Небето над него бе синьо. Там бе спокойно. Там не се случваше нищо. Той бе запазил своя земен рай и сега чакаше пожарите на Средногорието да угаснат, за да се върне веднага у дома. Като истински спасител и покровител се виждаше той да влиза в родното си село. Ала той бе забравил, че не преценява вече сам и че зад него стоеше неговата сянка, която гледаше и съдеше всичко.
Минаха мъчителни и много дълги дни. Тъй като в Татар Пазарджик нищо особено не се случваше, въоръжените турци, които спяха на панагюрския път, се върнаха по домовете си. Скоро и войниците на Хафъз паша, натоварени с богата плячка, поединично и на групи, като прославени герои, започнаха да се завръщат в Татар Пазарджик.
Дойде времето на Балдьовеца да се върне в Балдьово. С нозе, които се бяха вкочанили от седене на едно място в турския лагер, но с жадни за роден въздух гърди, той изкачи зъберите на Овче хълм. Тогава пред неговите очи се разкри една страшна гледка. Всички склонове и цветущи падини на Средна гора бяха черни-почернели като въглен, а от развалините на техните селища, които бяха в Тракия най-добрите по търговия, имот и украси, се издигаха бели и черни стълбове дим към небесата.
Той седна на един камък и обори глава. В подножието на Овче хълм бе останало да цъфти в буйна зеленина неговото родно Балдьово. Той го погледна, съкрушен, от височината, на която бе поседнал, за да поеме дъха си, и неволно преброи покривите, под които растяха неговите деца. Те всички бяха оцелели. Там го чакаше да се върне неговата добра стопанка и послушни слугини. С поглед, изпълнен от страдание, обиколи той цветущите свои градини край реката, в които сочните лехи бяха разпределени от него самия, нивите, които зазряваха, ливадите, които ухаеха на цветя. Стояха си в тях и белите негови кошери, около които бръмчаха на облаци трудолюбиви пчели, с крила, претоварени от цветен прах. Намери с поглед и своите стада овце, крави, волове и коне, които посяха в полите на Овче хълм… И стана.
Черно-почерняло, Средногорието пушеше като димна завеса на север срещу него.
Прегърбен като че ли под някакъв огромен товар, Балдьовеца погледна тази димна завеса. Никой не можеше да каже какво гледа той, какво мисли, защо се обърна, когато повлече нозе по обратния път. Защо се върна в лагера на турците…
По-късно разправяха, войната го заварила с жена, трима синове и три дъщери в Цариград. Там научил той, че България е вече свободна, че Хаджи Хасана Бюлюкбаши, Агуш ефенди и Мехмед ага Шопа избягали от Балдьово, за да избавят живота си. А неговите къщи били изгорени и добитъкът изклан.
— Нищо, ще си изградим нови къщи и ще си отгледаме нов добитък — увещавал той жена си. — Само да се върнем — на стари години да сложим кости в Балдьово!…
Един ден наистина не изтърпял повече, качил на железницата жена, деца и всички потеглили за свободна България.
Когато се задвижили от граничната станция, жена му го видяла да слиза от влака, пребледнял и с развалено лице.
В това време влакът засилил своя ход, сякаш бързал да навлезе в свободна България.
— Деца!… — изпискала и се развикала тя. — Баща ви остана на станцията!
Балдьовеца чул нейния писък, видял цялото си семейство, струпано по прозорците на влака, съкрушено се усмихнал с разваленото си, побледняло лице и им помахал за сбогом.
След няколко дни се донесло в Балдьово известието за неговия печален край. Когато се обърнал да се върне в Турция, този път завинаги, една невидима ръка се вдигнала от незнайна сила и го промушила в гърба.