Яна Язова
Бенковски (138)

1. Мъглата на Еледжик

Когато се стъмни дотолкова, че можеха да се видят само най-далечните планински гребени, очертани върху небето, огреяно от последните зари, Тодор Хайдутина обърна очи да погледне за последен път своето хайдушко огнище, своята белоснежна Рила.

— Голям дъжд иде — каза той на своите другари. — Когато на Рила точно на онзи връх се провлече мъгла, това е сигурно указание, че идат поройни и продължителни дъждове.

И той си затананика под нос:

Припаднала темна гора мъгла,

та лежала три години.

Уловили три змейчета,

три стрелчета.

Пуснали ги в темна мъгла,

текнали са до три реки.

Не се мина много време, и цялото небе се покри с мракове, които изглеждаха гъсти и катраненочерни. Тези мракове се движеха по пътя на четата, тътнеха, гърмяха върху хиляди железни колела по небето, а тяхното търкаляне произвеждаше искри, огнени зигзаги, гръмотевици. Най-сетне всички тия гъсти катранени тъмноти, които железните колелета търкаляха по небето, се превърнаха в огромни черни казани, пълни с поройна вода. Те се преобърнаха и водата започна да се излива върху земята.

Историята на Априлското въстание е записала това влошаване на времето със следните думи: „Тогава се отвори небето и даде воля на ония непрестанни поройни дъждове, лапавици и най-после дебел сняг…“, на 8 май, нещо нечувано и невиждано дотогава.

Неспали две нощи, измокрени до кости от поройния дъжд, измъчени от почернелите и плъзгави стръмнини, въстаниците от Хвърковатата чета навлязоха през третата утрин в Еледжик, без да бъдат видени, без да могат самите да видят нещо по-далеч от един разкрач. Море от млечносива мъгла даваше да се разбере, че на Еледжик се е разсъмнало.

Скоро по тропота на конете и водени от вика на стражите, еледжишкото население се събра около Бенковски войвода и неговата Хвърковата чета. Това население вече не бе шумно и весело. То се състоеше сега от мъже, жени и деца, омокрени до кости. Те не бяха заспивали цялата нощ в дъсчените си колиби, покрити с букова шума, която събираше отвън дъждовните капки и на вадички ги вкарваше вътре върху главите им, в люлките на разплаканите, измръзнали пеленачета, върху цялата им покъщнина, най-скъпото, което бяха донесли със себе си от къщи, върху хляба им, който превръщаше в каша, и храната им, която превръщаше в разкаляна чорба.

Те не се зарадваха на чужденците, които бяха последвали Бенковски войвода, нито на хубавата млада жена, която още стоеше върху седлото на своя гиздав кон, с омокрена до коленете черна копринен пола, на нейния разкошен кринолин, кадифена наметка и голяма черна шапка, на нейните стегнати в ръкавици ръце, които издигаха високо черно чадърче над главата й. Не се зарадваха на веселия Мацко, който подскачаше около конете на четата, без да гледа на дъжд и мъгла, без да намира нещо лошо в това, че босите му нози са почернели от кал, че дрипите, които висяха по бедрата му, са накиснати от дъжд, нито че носеше на гърба си чужда въстаническа куртка, толкова голяма, че трябваше да размахва всеки миг, подобно крила на плашило, широките й ръкави.

— Какво има? — запита Бенковски войвода, като се огледа наоколо.

— Гено Теллията ще ти каже. Ето го, иде с Теофила Бойков.

Скоро през мъглата се зададе късата и набита фигура на Гено Теллията, който бързо водеше своя другар Теофила. Гено Теллията не изглеждаше претърпял никаква промяна, тоест той не изглеждаше омърлушен в омокрените си потури и тънък елек, нито пък се чувстваше плах и несигурен сред това море от мъгла, което през нощта бе обхванало неговото бунтовно царство. Когато се изстъпи пред войводата, само рунтавите му, сбрани като покрив вежди изглеждаха още по-свъсени.

— Клисура гори на огън! — каза Гено Теллията. — Тази нощ в най-проливния дъжд довтаса презглава куриер, който те диреше навсякъде!

Бенковски войвода прие неговото съобщение хладно. В очите му бяха впити хиляди омърлушени очи на жени, деца, въстаници, които в мъглата изглеждаха разтреперани и уплашени.

— Според бунтовните правила — каза той с рязък глас, единственият, който показваше колко това съобщение го е ядосало — такива известия не се носят открито, нито се кряскат наляво и надясно, а се съобщават най-напред на войводата!

Куриерът довтаса вир-вода от дъжда, толкова уморен и уплашен, не просто слизаше от коня си — опита се да го оправдае Гено Теллията — Като видя тука свои хора българи, той забрави бунтовните правила и се развайка, не карловецът Тосун бей е нападнал на Клисура откъм Рахманларе с голяма въоръжена сила, с 23 малки и 3 големи знамена. Това станало онзи ден по пладне. Клисурските въстаници се държали на укрепленията си цели три часа. Стреляли непрестанно. Валял проливен дъжд… Убили петдесет души турци. През това време жените и децата им успели да избягат в близката гора Върлищница. Двеста души мъже, жени и деца, които не успели да избягат или не искали да последват техния пример, били избити в Клисура.

По причина на силния дъжд клисурските въстаници по-дълго не могли да се удържат. Барутът и фишеците им се съвършено измокрили… превърнали се на кал. И те решили да отстъпят към Балкана!…

Апостолът Панайот Волов им дошъл на помощ от Копривщица с шейсет души конници, но трябвало да спре при Върлищница. Било много късно. Клисура горяла на огън. Писъци се носели из цялото село. Ордите на Тосун бея избивали останалото население… Обирали къщите!…

Гено Теллията погледна измокрените, треперящи в мъглата лица наоколо си и продължи:

Като научиха за съдбата на Клисура, нашите хора казаха: „Днес или утре това очаква и Еледжик!“ При нас дойдоха българи от Ихтиман, които ни съобщиха, че както в околните черкезки села, тъй и в самия Ихтиман имало вече приготвени складове с оръжия и барут за нас…

— Щом е тъй — каза Бенковски войвода, — аз предлагам още тази нощ да нападнем Ихтиман и околните черкезки села. Да се снабдим с ново оръжие и барут и да ви отървем от страха, който са ви задали!

Иван Шутич, който най-добре разбираше български език, веднага се обърна и само с няколко думи направи достояние на своите другари предложението на Бенковски войвода.

— Съгласни сме! Съгласни сме! — развикаха се веднага далматинците. — Иван Шутич и немецът Албрехт да поемат командването на този поход!

Но еледжишките въстаници не искаха и да чуят такова нещо.

— Ние скоро очакваме да ни постигне онова, което патиха клисурци — отвърнаха те, — затова не ни е в интереса да се отдалечаваме.

— Но вие, ако се отдалечите с нас да нападнем враговете ви, ще отдалечите и тях от Еледжик! — ги прекъсна Бенковски войвода. — Ако останете тук, и тях ще привлечете утре-другиден да ви нападнат!

Ето, моите другари далматинци, които и други път са правили въстания в своята цивилизована родина, предлагат да дойдат с вас! Нима Иван Шутич, който иска да ви стане водач, няма жена като вас?… Нима той не иска да я пази? Но той знае, че докато бъде на поход, както вашите жени, тъй и госпожа Мария Шутич ще останат под сигурната закрила на еледжишките стражи!

Еледжишките въстаници обаче, петимни за сън и покрив над главите си, който да ги скрие от ситния напоителен дъжд, продължаваха да треперят в мъглата, омърлушени и несъгласни както с него, тъй и с чужденците. А като виждаха около себе си своите деца и жени също така да треперят в мъглата под ситния напоителен дъжд, без те да могат да ги подслонят на някое сухо местенце, лошото им настроение започна да се изразява в глух ропот и ръмжене, което се раздаде от няколко противоположни места.

— Цевите на нашите пушки са затъкнати с фишеци, измокрени от нощния дъжд — мърмореха те. — Ние с нищо не можем да ги изчистим, за да ги напълним отново. На две крачки от себе си да видим врага, с такова оръжие няма да можем да го улучим, камо ли да ходим нам къде си да бием и превзимаме складове с оръжия, каквито имало в Ихтиман и черкезките села…