Яна Язова
Бенковски (103)

3. Такава драма се играе върху сцената на бунта

В това време на мегдана въстаниците бяха приготвили вече друга среща. Панагюрските комисари, хилядникът Павел Бобеков, неговите стотници, петдесетници и десетници бяха там. Техните войници бяха около тях, облечени като въстаници, накривили черни калпаци с лъвчета на чело, с лъснати шишанета над глава, с голи ножове в ръце. Сред мегдана лежаха трима турци, безжизнени вече, които бяха посрещнали въстаниците с оръжията си из крайните махали. Щом Княза и апостолите се явиха на мегдана, всички присъстващи извикаха в един глас:

— Да живее България!…

Намазаните и лъснати ножове се вдигнаха в ръце като гора.

Множеството биде разтикано от един висок мъж, който наближаваше 40 години. По облеклото си приличаше да е от другаде. Всред този бунтовнически парад на мегдана той бе излязъл в гражданските си дрехи, нещо извинително само за чужденец, случайно попаднал този ден в Панагюрище. Лицето на гражданина твърде подхождаше на неговата фигура. Издължено и сухо, косата му буйна, а очите му длъгнести, искрометни, те правеха виното в тях да кипи и пръска искри от такава пенлива и шумяща материя, от която изглеждаше направен и целият му организъм. В този момент, когато този човек излезе пред Княза и апостолите, пред панагюрските комисари и военачалници, неговите винени очи ги изгледаха за миг като заслепени, той цял се затресе, сякаш пред очите му блесна осъществено онова ослепително видение, за което бе мечтал, в което бе вярвал горещо, откакто се бе закълнал и целунал меча на Георги Бенковски. Той сякаш виждаше България вече свободна, а под свещеното знаме — събрани всички нейни синове!…

Пред такова видение да бъде изправен човек значи да постигне своя идеал. А идеалът винаги е заслепителен.

Чужденецът цял се затресе от вълнение, вдигна ръце и викна:

— Да живее България!…

Додето тълпата учудено го гледаше, Княза, тримата апостоли, панагюрските комисари и военачалници му отвърнаха с дружеско и радостно: „Да живей!“

Това беше депутатът на Брацигово Васил Петлешков, който от Оборище биде доведен тук, за да заседава в Приготвителната комисия за бунта. Обявяването на въстанието го бе заварило в Панагюрище.

Той стискаше в разтрепераните си дълги и сухи пръсти един свитък бели листове, които бе намерил разлепени в двора на бай Иван Тутев, същия двор, от който преди един час тъй чудновато бяха изхвръкнали четиримата апостоли.

— Ти още ли си тук? — запита го строго Княза. — Брацигово тебе чака да въстане!

— Отивам!… — викна в отговор Васил Петлешков. — Но ето тези прокламации в ръката ми кой ще ги подпише, за да ги разнеса по селата, където минавам, и да ги повдигна на бунт?

— Подпиши ги сам! — отговори Княза, като си спомни „Кървавото писмо“, с което Каблешков му бе известил обявяването на въстанието в Копривщица.

— Сам!… Но как?

— С кръв!… — посочи му Княза първите жертви на бунта.

Васил Петлешков само за миг се поколеба. Неговата изтънчена натура потръпна, от неговото сърце към пръстите му се опъна една болезнена струна, която ги подръпна назад.

— Вместо подпис нарисувай по един червен кръст! — каза Княза.

Васил Петлешков се наведе, разгърна на коляното си прокламациите, потопи показалеца си в изтеклата кръв и започна да рисува под всяка прокламация по един червен кръст.

Над главата му веднага се натрупаха селяни, които бяха получили вече прокламации с поръчение да се върнат веднага в селото си, да разкажат какво се видели в Панагюрище и да го повдигнат на бунт.

— Подпиши и моята книга! — завикаха те. — И моята!… И моята!…

Но като нямаха търпение, пито време да чакат повече и като видяха колко лесно правеше той подписването, започнаха да топят показалеца си там, където той топеше своя, и сами бързо-бързо да подписват своите книги.

В това време Княза наобиколиха други нови чужденци. Такивато напоследък бяха придошли много, повикани по негова работа в Панагюрище. Възхитени, разтреперани от вълнение, те се въртяха около въстаниците в гражданските си дрехи, разпореждаха заедно с панагюрските комисари и с това правеха да изглежда Панагюрище не само на панагюрци, а на целия български народ. С тия чужденци, които се разпореждаха в него, Панагюрище бе придобил вида на общ град, което ще рече, той бе добил вече вид на столица.

Между всички чужденци най-високо държеше главата си един представителен мъж в граждански дрехи. Неговите команди се чуваха най-надалече. Додето народът се веселеше, той разискваше на висок глас с панагюрските комисари военни въпроси, и то така, сякаш даваше последни разпореждания. А наистина този мъж се приготовляваше за път. Най-сетне той се приближи към групата на Княза, за да се сбогува.

— Иван Соколов! — обърна се към него Княза, като го погледна в очи с оная усмивка рязка, която показваше, че и в този тържествен момент не е забравил неговото държание в Оборище. Този представителен мъж бе наистина депутатът на Пазарджик Иван Соколов.

Тази усмивка беше рязка поради своя смисъл, но в момента и при настъпилите обстоятелства идеше да покаже на Иван Соколова колко близък, колко привлекателен можеше да му бъде Княза. Революцията, само по себе си едно страшно острие, затъпяваше през тази усмивка остриетата на ония две копия, които в Оборище двамата бяха хвърлили един срещу други.

Подкупен, привлечен, възхитен, Иван Соколов също се усмихна от сърце.

— Дойдох да се сбогуваме, войводо! — каза той.

— Аз обаче нямам намерение да се сбогувам с тебе! — отвърна му Княза — Ти си учил в Белградската легия военно дело. Такъв човек трябва да остане тук, да укрепи града и да поеме командването на неговата отбрана. Назначавам те за главен комендант на първата българска столица Панагюрище!…

— Да живее комендантът! Да живее България! — извикаха наоколо панагюрските юнаци. Грабнаха Иван Соколова и го понесоха по мегдана над раменете си, над своите шишанета, които лъскаха на последните слънчеви лъчи, над мечовете си, с които го бяха заобиколили като гора.

— Кой е този? Кой е сега… този? — завикаха от всички страни. Някой от групата на Княза даде отговора. Той се понесе от уста на уста надлъж и шир по мегдана между цялото население, което бе навикнало вече да приима всички чужденци:

— Иван Соколов, пазарджичанин, комендант на Панагюрище!…