Яна Язова
Бенковски (251)

4. Козлодуйски бряг

Капитан Дагоберт Енглендер е описал в своите спомени една сцена, която е нарекъл възвишена.

Такава сцена е представлявала цялата българска чета, разположена на живописни групи по хълмистата почва на голия козлодуйски бряг.

Мястото е било определено на око от него като 3–4 км югоизточно от село Козлодуй.

„Четата — пише капитан Енглендер — покри едно такова голямо пространство, щото дори и на мен се показваше много повече, отколкото тя беше в действителност.

Тогава се раздаде един глас. Всички паднаха на колене и останаха в такова положение… Много от тях целуваха земята, която беше тяхно свято отечество и която твърде скоро щеше да ги приеме в себе си…“

Навярно този е бил гласът на войводата Христо Ботев, който с револвер в лявата ръка, а в дясната с гола шашка, изправен пред построената в групи и отделения чета, е извикал със силен глас: „Скъпи другари, братя, в този миг на нас гледа цял свят! Нека покажем на всички как се мре за свобода!… А сега да се наведем и целунем земята, на която ще мрем!“

„Тогава се издигна попът — продължава капитан Енглендер, — хвана знамето и с друг един предмет, който държеше в дясната си ръка, благославяше, види се, поборниците за свободата. Мисля, че това беше кръст…“

Това бяха кръстът и сабята, с които поп Сава Катрафилов закълнаваше всеки един поборник. Неговата клетва бе: „Заклевам се да умра за отечеството си България!“

А словото му, последвало закълнаването, имаше следното поучително съдържание: „Никой от нас да не се отдалечава и отделя от дружината без позволението на войводата! Никой от нас да не престъпва дадените нему заповеди и точно да ги изпълнява! Никой от нас няма право да се кара с някого от дружината, нито пък да му казва нещо дори и ако бъде докачен с нещо от него. Никой от нас няма да повреди в нещо мирните селяни, били те българи или турци, без разлика на вяра и народност! Никой от нас няма да позволи да докачи някому честта или пък да граби имота му! В противен случай, който направи това, той нарушава дадената си клетва. Божието проклятие ще падне на главата му и за всичко това той ще претърпи позорно смъртно наказание. Ако има някой такъв между нас, той може още сега да излезе изпомежду ни и да си отиде, където очите му видят. Свободен е!…“

— Няма подобен измежду нас! — викнаха стотина гласове. — Ние сме излезли да се борим за свободата на отечество и народ, а не да разбойничестваме, обираме и грабим. Да живее Христо Ботев, нашият войвода!

А след туй в един глас всички добавиха:

— Ура, да живее България, ура, ура, ура!

„Ние, моряци и военни — пише капитан Енглендер, — които различаваме нациите, гдето знаят да викат «ура» и гдето не знаят, казахме изпомежду си: «Тези българи, ако и да са малко и още неизвестни, трябва да станат една силна нация!»“

Когато славният „Радецки“, претърпял такова изпитание, се отдръпна от брега, поправи кормилото си и отново влезе в своя курс, капитан Енглендер видя, че българските въстаници бяха тръгнали вече на походен марш из своята земя.

„Няколко българи — пише той — замахнаха на моите матроси, които ги поздравляваха. Изведнъж цялата група борещи се за свобода българи извика:

Да живее Франц Йосиф!

Да живее Андраши!

Да живей капитанът!

Аз слушах, тези «ура» с отложена шапка и като чух своето име, произнесено заедно с толкова други високи имена, нещо, което никога не е ставало през живота ми, благодарих, като извиках в отговор:

— На добър час!… — и размахах три пъти фуражката си, което всеки път се придружаваше с «ура» от моите хора.

След това видяхме как българите се изкачваха все по-нависоко, отгдето се изгубиха от погледите ни в полето.“